Зад църквата разораното поле стръмно се издигаше към безкомпромисния небосклон. На фона на сивото небе на върха се очертаваше нечий силует, който Роланд в първия миг взе за седнал монарх от Хенри Мур, възправен с корона на трона си. После фигурата наклони глава и ожесточено се задърпа, ръкомахайки на изток, а Роланд улови сребрист проблясък и поправеното му възприятие я претвори в човек в инвалидна количка, вероятно изпаднал в беда.
— Вижте!
Мод погледна нагоре.
— Може би е закъсала — рече Роланд.
— Надали е сама, иначе нямаше да стигне чак до върха — здравомислещо каза Мод.
— Може би — съгласи се Роланд, но въпреки всичко закрачи нагоре, а градските му обувки все по-плътно натежаваха от кал и косата му все повече се разрошваше. Беше в добра форма, вероятно заради колелото, въпреки въглеродния двуокис и оловото по лондонските улици.
Жената в инвалидния стол носеше зелена филцова шапка с високо кубе и широка периферия, която закриваше лицето й, а в яката на лодена й бе затъкнат копринен шал на ситни цветчета. Количката се беше извъртяла от главната пътека по билото, бе кривнала досами отвесния ръб и всеки миг можеше да полети в каменистата урва. Ръцете в кожени ръкавици се бореха с огромните обръчи на колелата. На подвижното стъпало мирно бяха полегнали чифт кожени ботуши, прелестно меки и лъснати. Роланд забеляза под задните колела едър кремък, дълбоко заседнал в калта, който парираше всеки опит за маневра или обръщане.
— Може ли да ви помогна?
— Оох! — протяжна уплашена въздишка. — Благодаря. Явно с-съвсем зас-стопорих. — Гласът й бе колеблив, възрастен, патрициански. — Тт-такава бб-беда. Тт-толкова съм бб-безпомощна. Ако обичате…
— Има един камък. Отдолу под колелото е. Почакайте. Дръжте се.
Наложи се да коленичи на калната пътека и да изцапа панталона си, което му напомни за едновремешните мъки на детската площадка; сграбчи метала, подръпна, задържа.
— Стабилна ли е количката? — попита. — Да не взема да ви преобърна?
— Проектирали са я да е сс-стабилна. Държа спирачката.
Роланд бавно започваше да осъзнава пълната и действителна тревожност на положението. Едно погрешно движение и жената щеше да се преобърне. Заби ръце в калта, задраска. Намери някаква не особено подходяща клонка и зачегърта. Използва друго парче кремък като примитивен лост и най-сетне се отпусна на земята, притиснал пакостливия предмет с ръце, окалял вече и дъното на панталона си.
— Ето, като на зъболекар. Извадих го.
— Безкрайно съм ви признателна.
— Малко бяхте заседнали. Явно количката е поднесла, а камъкът се е обърнал и е препречил пътя й с ей това зъбче, подпрял ви е като зъбно колело, вижте. — Изведнъж осъзна, че жената трепери. — Чакайте, дайте първо да върнем количката на пътеката. Само се боя, че ръцете ми се изкаляха.
Когато накрая я избута обратно, завъртя количката и здраво я намести на неравната пътека, беше останал без дъх. От гумите се стичаше кал. Едва тогава жената най-сетне вдигна глава да го погледне. Огромно като месечина лице, изпръскано с кафеникавите петачета на възрастта, подплатено под брадичката с подпухнали жилки и меки торбички. Огромните й бледокафяви очи бяха плувнали в сълзи. От сивата й коса, гладко опъната под шапката, се процеждаха едри капки пот.
— Благодаря — рече тя. — Поставих се в много глупаво положение. Като нищо можех да се обърна. Бб-безразсъдна, така би казал съпругът ми. Тт-трябва да си сс-стоя на равното. Ядосвам се, че съм толкова зависима.
— Естествено — каза Роланд. — Естествено е да се ядосвате. Всъщност нямаше нищо страшно. Все щеше да мине някой.
— На вас се падна. На разходка ли сте излезли?
— Тук съм на гости. Излязохме с една позната.
Къде беше Мод?
— Въздухът е великолепен. Вижда се толкова надалеч.
— Точно затова се качвам дотук. По принцип кучето трябва да стои при мен, само че вечно се запилява някъде. Мъжът ми обича да се рови из гората. Накъде сте тръгнали?
— Не знам, моята позната знае. Да ви придружа ли малко?
— Не се чувствам много добре. Ръцете ми тт-треперят. Ако бъдете така любезен да се върнете с мен до… до началото на пътеката надолу по склона, съпругът ми…
— Естествено, естествено.
Най-сетне Мод се беше качила. Изглеждаше чиста и спретната в скъпото си палто и високите ботуши.
— Измъкнахме количката — каза Роланд. — Беше заседнала на един камък. Само ще придружа госпожата надолу по хълма, съпругът й е там, преживяла е доста сериозно сътресение…
— Естествено — отвърна Мод.
Тримата поеха надолу по пътеката. Роланд буташе количката. Земята отвъд хълма бе плътно покрита с гори. През дърветата Роланд отново зърна, този път по-безметежно, бойницата и назъбената стена, белеещи се в здрача.