— Сийл Корт — посочи го той на Мод.
— Да.
— Романтично изглежда.
— Мрачно и влажно място — обади се жената в инвалидната количка.
— Сигурно е струвало цяло състояние да се построи — каза Мод.
— И да се поддържа — продължи жената в инвалидната количка. Ръцете й още играеха в скута, но гласът й вече укрепваше.
— Нищо чудно — рече Роланд.
— Интересувате ли се от стари имения?
— Не съвсем — отвърна Роланд. — Но това искахме да го видим.
— Защо?
Ботушът на Мод го парна през глезена. Роланд едва не изохка от болка, но премълча. Някъде от гората се появи порядъчно мръсен лабрадор.
— А, Мъч! — възкликна жената. — Ето те и теб. Безполезно голямо добиче. Безполезно. Ами господарят ти къде е? Язовци ли дебне?
Кучето отпечата русолявия си корем в калта, разтърсвайки задница.
— Кажете как се казвате — обърна се към тях жената в инвалидната количка.
Мод бързо отговори:
— Това е д-р Мичъл от Лондонския университет. Аз преподавам в университета в Линкън. Казвам се Бейли. Мод Бейли.
— И аз се казвам Бейли. Джоан Бейли. Живея в Сийл Корт. Да не сте ни роднина?
— Аз съм от норфъкските Бейли. Доста старо родство. И не особено близко. Двете семейства не са поддържали връзка…
Гласът на Мод звучеше властно, студено.
— Много интересно. А, ето го и Джордж. Скъпи ми Джордж, преживях малко приключение и бях спасена от истински рицар. Бях се заклещила навръх Орловото гнездо с един огромен камък под задното колело и единственият изход изглеждаше да се прекатуря през билото, крайно унизително. А после се появи д-р Мичъл заедно с тази млада дама, която се казва Бейли.
— Нали ти казах да не мърдаш от пътеката…
Сър Джордж бе дребен, мокър и настръхнал. Излъсканите му кожени ботуши с връзки и с цвят на препечена кожичка очертаваха закръглени прасци. Носеше кафяво ловно яке с много джобове и плоско кафяво кепе. Сякаш лаеше. На Роланд му заприлича на карикатура и той настръхна от закърняла класова неприязън. В неговия свят, неговия и на Вал, такива хора не изглеждаха съвсем реални, ала още крачеха по широката земя. Мод също го възприемаше като типаж — за нея обаче той олицетворяваше ограниченията и детската скука на безброй съботи и недели, прекарани сред природата в стрелба, дълги пешеходни преходи и разговори за спорт. Отхвърлени, отбягвани. Не носеше пушка. Вода тъмнееше на раменете му, лъщеше от обувките му, броеше се на капчици върху мъхнатия рипс на чорапите му, които се подаваха между бричовете и ботушите. Изгледа жена си.
— Все не ти стига, а? — каза накрая. — Избутвам те нагоре по хълма, но не, все не ти стига кротко и категорично да не мърдаш от пътеката, в никакъв случай. Пострада ли?
— Малко се стреснах. Господин Мичъл дойде точно навреме.
— Не можеш да разчиташ на това. — И той пристъпи към Роланд, протегнал ръка: — Много съм ви признателен. Казвам се Бейли. Безмозъчното куче уж щеше да стои при Джоан, ама не, все хуква на някакви експедиции в елшака. Сигурно си мислите, че е трябвало да остана горе, нали?
Роланд се поколеба, докосна протегнатата му ръка и отстъпи.
— Трябваше, вярно е. Трябваше да остана. Егоистичен стар келеш, такъв съм аз. Само че наистина има язовци, Джоуни. Не бива да го разправям много-много, че ще подкокоросам онези натрапници, любителите на дивата природа, дето направо им изкарват акъла от ужас на горките малки негодници. Японската хвойна също добре вирее, знам, че ще се зарадваш. Доста е дръпнала.
После пристъпи към Мод.
— Добър ден. Казвам се Бейли.
— Вече знае — обади се жена му. — И тя се казва Бейли, нали ти казах, от норфъкските Бейли.
— Така ли? Не ги виждаме често насам. По-рядко се мяркат и от язовците, така ми се струва. Какво ви води насам?
— Работя в Линкън.
— Така значи.
Не попита какво. После изгледа жена си, донякъде изпитателно.
— Изглеждаш взела-дала, Джоан. Много си бледа. Трябва да те прибираме у дома.
— Искам да поканя господин Мичъл и госпожица Бейли да дд-дойдат да пийнем чч-чай, ако искат. Господин Мичъл трябва и да се измие. Интересуват се от Сийл Корт.
— В Сийл Корт няма нищо интересно — отвърна сър Джордж. — А и не е отворен за посетители. В доста лошо състояние е. Моя е вината, косвено. Недостиг на средства. Руши се върху главите ни.
— Няма да имат нищо против. Млади са. — И на широкото лице на лейди Джоан се изписа упорито изражение. — Държа да ги поканя. От учтивост.
Мод пламна. Роланд разбираше какво изпитва. Тя искаше гордо да отрече каквато и да била заинтересованост да проникне в Сийл Корт и същевременно искаше да отиде — заради Кристабел, заради това, поне така предполагаше, че бяха изгонили Леонора Стърн… допускаше, че се чувства като измамница, защото не каза направо защо иска да посети имението.