— Да ви кажа, всички тези гори ги е засадил прапрадядото на Джордж. Отчасти за дървесина, отчасти просто защото е обичал дървета. Опитал се е да завъди всичко, каквото може. Колкото по-рядко било дървото, толкова по-голямо било предизвикателството. Джордж ги поддържа. Не им дава да умрат. Не е плътен иглолистен масив, гората е смесена, някои от редките дървета са много стари. Горите в нашия край на света намаляват. Също като живите плетове. Изгубихме толкова акри гора заради производството на зърно. Джордж само ходи нагоре-надолу да си пази дърветата. Като старо таласъмище. Все някой трябва да има усет към историята на нещата, които ни заобикалят.
— Знаете ли — намеси се сър Джордж, — че чак до XVIII в. зайцевъдството е било основният поминък в тази част на света? Песъчливата почва не ставала почти за нищо друго, навсякъде само прещип. Зайци с прекрасни копринени кожи, носели ги в Лондон за шапки и горе на север. През зимата ги угоявали, през лятото на фураж, съседите негодували, обаче те си виреели чудно. На места гледали овце вместо зайци. Сега и помен не е останал, както и от много други работи. Изнамерили начин овцете да излизат по-евтино, житото — също, и зайците постепенно измрели. Същото става сега с дърветата.
Роланд не успя да измисли никаква интелигентна забележка по въпроса за зайците, но Мод излезе насреща със статистика за зайчарниците във Фенланд, допълнена с описание на кулата на един стар зайчар в имението на норфъкските Бейли. Сър Джордж наля още чай. Лейди Бейли попита:
— А вие с какво се занимавате в Лондон, господин Мичъл?
— С научна работа в университета. Преподавам по малко. Работя над едно издание на Рандолф Хенри Аш.
— Учихме едно негово стихотворение в училище — каза сър Джордж. — Аз самият не виждам голяма полза от поезията, но това го харесвах. Казваше се „Ловецът“. Знаете ли го? За някакъв юнак от каменната ера, който слага капани, остри кремъка, говори на кучето си и души във въздуха какво ще бъде времето. Четеш стихотворението и те обзема съвсем истинско усещане за опасност. Странен начин да прекараш живота си, а? Да изучаваш чуждото стихоплетство. И в нашата къща сме имали нещо като поет. Сигурно за нищо няма да я броите. Ужасни сантиментални дивотии за Господ, за Смъртта, че роса ли не щеш, че феи. Свят да ти се завие.
— Кристабел Ламот — каза Мод.
— Точно така. Странна птица. Напоследък все ни се мъкнат някакви, питат нямаме ли нейни работи. Пращам ги да си ходят. Двамата с Джоан сме си добре самички, не общуваме много-много с външния свят. Това лято като цъфна една страховита нахална американка, изсипа ни се като гръм от ясно небе да ни разправя колко трябва да се чувстваме горди, че държим у дома вехториите на старата сова. Цялата наклепотена, едни бижута се веят, страшна работа. И не ще да си ходи, въпреки че най-любезно я помолих. Наложи се да я погна с пушката. Дошла да поседи в зимната градина на Джоан. Да си спомни за Кристабел. Пълна гадост. Виж, да беше истински поет, като вашия Рандолф Хенри Аш, това го разбирам, човек като нищо може да се радва, че има такъв в рода си. Даже лорд Тенисън, и той е един лигав, макар че е написал някои нелоши работи за диалекта на Линкъншър. Не може и да се мери обаче с Мейбъл Пийкок. Ето кой действително е имал ухо за говора на Линкъншър. Великолепна приказка за един таралеж има. „Тарльо наш за нищо го не бива“. Чуйте само: „Из горътъ сам са щура, все са щура, все са съска и са фръска“. Ето това е истинската история, думи, които днеска изчезват всеки ден, все по-малко и по-малко хора ги учат, дай им само „Далас“, „Династията“ и „Бийтълс“, дрън-дрън.
— Стига, Джордж, господин Мичъл и госпожица Бейли ще те помислят за ужасен стар сухар. Двамата обичат хубавата поезия.
— Надали обичат Кристабел Ламот.
— Напротив, аз я харесвам — обади се Мод. — Всъщност именно Кристабел е написала описанието на зимната градина в Сийл Корт, което прочетох. В едно писмо. Направо я видях пред очите си, различните вечнозелени растения, червените плодове и кучешкия дрян, закътаната пейка и сребристите риби в езерото… Виждала ги е даже под леда, увиснали в нищото…
— Имахме един стар котарак, току домъкне някоя риба…
— Постоянно пускахме нови…
— Много бих се радвала да видя зимната градина. Пиша за Кристабел Ламот.
— О — рече лейди Бейли, — биография. Колко интересно.