— Не виждам — каза сър Джордж — какво толкова има да влезе в тази биография. Нищичко не е направила. Само си е живуркала горе в източното крило и е бълвала всички онези дивотии за феите. Направо не е живот нейното.
— Всъщност не е биография, а критическо изследване. Но ме интересува и тя самата, разбира се. Отбихме се на гроба й.
Не биваше да го казва. Лицето на сър Джордж потъмня. Песъчливите вежди се свъсиха над месестия му нос.
— Онова неописуемо женище, дето ми се довлачи, има безочието да ми чете конско, да ми изнася лекции за състоянието на гроба. Бил в потресаващо състояние, така каза. И то национален паметник! Не е неин този национален паметник, викам й, тъй че да не си вре гагата там, където не са я канили. Помоли ме да й услужа с градинарски ножици. Ей тогава извадих пушката. Отпраши към Линкън, там си е купила ножици и на другия ден се е върнала, клекнала е на гроба и го е почистила. Викарият я е видял. Навестява ни веднъж месечно, чете вечерня в църквата. Седнала отзад на крайния ред и го слушала. Донесла огромен букет. Да й имам преструвките.
— Стига, Джордж, няма защо да се нахвърляш на госпожица Бейли — прекъсна го жена му. — Не е нейна вината. Не виждам защо да не се интересува от Кристабел. Смятам, че трябва да покажеш на нашите младежи стаята й. Ако искат да я видят, разбира се. Какво да ви кажа, господин Мичъл, всичко стои заключено поколения наред. Не знам в какво състояние са, но мисля, че още има нейни вещи горе. Още от времето на двете войни семейството обитава все по-малка част от къщата, всяко следващо поколение се е свивало все повече — стаята на Кристабел е в източното крило, което е затворено от 1918 г., оттогава не се е използвало за друго освен за вехтошарник. Ние самите, естествено, живеем в нищожна част от къщата, и то само на долния етаж, заради недъга ми. Е, мъчим се да правим основен ремонт. Покривът е здрав, а един дърводелец се грижи за подовете. Но доколкото знам, никой не е стъпвал в онази стая поне от 1929 г., когато дойдох като булка в къщата. Тогава заемахме цялата централна част. Без източното крило, не знам защо, не че беше отвъд междата, просто някак не се използваше.
— Няма много да видите — рече сър Джордж. — Ще ни трябва и фенер. В онази част на къщата не е прокарвано електричество. Само в коридорите на партера.
Роланд усети странно боцване в основата на тила. Виждаше през резбования прозорец мокрите клони на елите — тъмни петна на тъмен фон. И бледата светлинка на алеята за колите.
— Ще е прекрасно да надзърнем за малко…
— Много ще ви бъдем признателни.
— Е — рече сър Джордж, — защо пък не? Нали остава в семейството. Да вървим, ще ви заведа.
Взе модерна мощна ветроупорна лампа и се обърна към жена си:
— Намерим ли съкровище, скъпа, веднага ще ти го донесем. Ти само почакай.
Вървяха доста дълго, първо по настлани с плочки коридори под белезникавото осветление на електрическите крушки, после по прашасали килими в тъмни помещения със залостени капаци на прозорците, а накрая се качиха по каменно стълбище и още по-нагоре по дървена стълба, потънала в облаци тъмен прах. Мод и Роланд не се споглеждаха, не разменяха нито дума. Малката врата с тежка ламперия се заключваше с масивно резе. Двамата последваха сър Джордж през прага, а той размаха широкия лъчист конус в тъмното и претъпкано кръгло помещение, осветявайки полукръгъл еркер; резбован таван с жилести арки и псевдосредновековни бръшлянови листа, покрити с плътен слой прах; легло с балдахин, чиито мътночервени завеси още висяха под плащаницата от прашинки; писалище от черно дърво, отрупано с изумителна резба от мъниста, свитъци, гроздове, нарове и лилии; ниска табуретка или молитвена поставка за колене; купища дрехи; стар пътнически сандък; две кутии за шапки; и ненадейна редица дребни бели лица — едно, две, три, подпрени на една възглавница. Роланд сепнато си пое дъх от лекия шок, Мод промълви „Ах, куклите“ и сър Джордж отмести лъча от пусто огледало, обвито във венец от позлатени рози, за да освети отново трите сковани силуета, полегнали под прашасало одеялце на солидно, макар и миниатюрно креватче с четири колони в краищата.
Лицата им бяха от порцелан, ръцете — от ярешка кожа. Едната имаше изящна коса от златиста свила, избледняла и посивяла от праха. Втората беше с бухнала нощна шапчица от бяло димитено платно, поръбена с дантела. Катранената коса на третата беше прибрана отзад на кок. Гледаха ги със сините си стъклени очи, прашни, но още блещукащи.
— Написала е цикъл стихотворения за куклите — обади се Мод, малко като страховит шепот. — На вид уж за деца, също като „Приказки за невинни“. Но не съвсем.