Роланд се обърна отново да погледне сенчестото писалище. Не усещаше присъствието на мъртвата поетеса в стаята, но всички тези хранилища го изпълваха с някакво смътно вълнение — писалището, пътническите сандъци, кутиите за шапки, може би те също съдържаха някакво съкровище като писмата в собствения му джоб отпред на гърдите. Намек, набързо надраскана бележка, няколко думи в отговор. Що за глупости, нали тогава нямаше да са тук, а другаде, където ги е сложил Рандолф Хенри Аш — ако изобщо са били написани.
— Знаете ли дали е имало някакви книжа? — обърна се той към сър Джордж. — Останало ли е нещо в онова писалище? Нещо нейно?
— Предполагам, че след смъртта й всичко са изчистили.
— Може ли да надникна? — попита Роланд, представяйки си някое тайно чекмедже, докато същевременно с неудобство се сещаше за списъците на прането в „Абатството Нортангър“.
Сър Джордж услужливо насочи фенера към писалището и отново потопи дребните личица в мрака, където бяха лежали толкова дълго. Роланд повдигна капака на голо ковчеже. Отзад имаше няколко празни отделения с филигранни арковидни прегради и две празни малки чекмеджета. Чувстваше се неспособен да очуква и да опипва дървените стени. Чувстваше се неспособен да настоява да отворят пътническия сандък. Чувстваше се така, сякаш си вре носа там, където не му е работа, сякаш напразно го е обзел някакъв нагон на неистово любопитство — не алчност, а любопитство, по-основополагащо от секса дори, копнежът за знание. Внезапно се ядоса на Мод, застинала като камък в тъмното, без да си мръдне и пръста да му помогне, без да настоява да продължат да търсят скрити съкровища или убоги мъртви ковчежета, макар че емоционалното й предимство сигурно щеше да натежи. А когато сър Джордж попита: „И какво точно се надявате да откриете?“, Роланд не знаеше какво да отговори. Някъде отзад Мод занарежда като в заклинание, хладно и ясно:
Сър Джордж отново завъртя фенера към кукленското креватче.
— Много добре — рече той. — Фантастична памет имате. Аз самият нищо не мога да науча наизуст. Ако не броим Киплинг и разните дреболии на линкъншърски диалект, които ме забавляват. Какво обаче означава това?
— Тук в стаята ми звучи като указание за търсене на съкровища — отвърна Мод, все така с напрегната яснота. — Сякаш куклата крие нещо.
— Че какво може да крие? — попита сър Джордж.
— Какво ли не — обади се Роланд, внезапно пожелал да го отклони от следата. — Нещо за спомен.
Усещаше как Мод продължава да пресмята.
— Все нечии деца сигурно са изваждали куклите — основателно посочи притежателят им — от 1890 г. насам.
Мод коленичи в праха:
— Може ли?
Той насочи фенера към нея и двамата видяха в сянката восъчното й лице, сякаш излязло изпод четката на Латур. Бръкна в креватчето и измъкна русата кукла през кръста — роклята й беше от розова коприна, с малки рози на врата и миниатюрни перлени копчета. Подаде малкото създание на Роланд, който я пое, както би подхванал котенце, и я приюти в свивката на лакътя си, където скоро се настани и куклата с нощната шапчица в дрешка с тънки бели плисета и английска бродерия, а накрая и тъмнокосата, облечена в сурово мрачен електрик. Лежаха върху ръката му с тежките си малки главици и провисналите си крайници, доста страшнички, малко мъртвешки. Мод вдигна възглавницата, отметна одеялцето, сгъна три тънки вълнени завивки и шал на една кука, после махна и пухеното дюшече, още едно, а накрая и тънкия сламеник отдолу. Бръкна в дървената кутия под него, повдигна дъската на пантите й и извади малък пакет, увит в тънко бяло ленено платно и омотан в безброй върви ширит, като мумия.
Възцари се мълчание. Мод не помръдваше. Роланд пристъпи към нея. Знаеше си, знаеше какво беше повито вътре.
— Може да са кукленски дрехи — каза Мод.
— Погледнете де — каза сър Джордж. — Явно знаехте къде да търсите. Обзалагам се, че имате доста проницателно предположение какво има вътре. Отворете го.