Скъпи Рандолф,
Това наистина е краят. И съм щастлива, да, щастлива с цялото си сърце. Ти също, ти също си съвсем сигурен, нали? Една последна молба: искам да получа обратно писмата си — всичките си писма, и то не защото не вярвам в честността ти, а защото сега вече са отново мои, защото вече не ти принадлежат. Зная, че ме разбираш — за това поне.
Скъпа моя,
Връщам писмата ти, както ме помоли. Всичките. Две изгорих и може би — всъщност със сигурност — има и други, които трябва незабавно да бъдат сполетени от същата участ. Ала поне докато ги държа в ръцете си, нямам сили да унищожа нищо повече, нито ред, написан от теб. Писмата ти са писмата на прекрасен поет и тази истина несъкрушимо свети сред твърде противоречивите и променливи чувства, с които гледам на тях — дотолкова, доколкото ме засягат, тоест дотолкова, доколкото ми принадлежат. Което само след половин час вече няма да е така, защото съм ги опаковал в готовност да бъдат доставени обратно в ръцете ти, за да постъпиш с тях, както намериш за добре. Мисля, че трябва да ги изгориш, и въпреки това, ако Абелар беше изгорил великолепните постоянстващи слова на Елоиза, ако португалската монахиня си беше замълчала, колко по-бедни щяхме да сме сега, колко по-малко мъдри? Мисля, че трябва да ги унищожиш; ти си безмилостна жена — колко безмилостна, тепърва ми предстои да разбера, защото едва сега започвам да го осъзнавам. Въпреки това, ако има нещо, което мога да сторя за теб като приятел — сега или в бъдеще, надявам се, няма да се поколебаеш да ме призовеш.
Не ще забравя нищо от онова, което се случи. По природа не забравям лесно. (За прошка вече не става дума между нас, нали?) Можеш да бъдеш спокойна, че ще съхраня и най-дребната дума, изречена или написана, както и всичко останало, врязано в твърдия восък на упоритата ми памет. Всичко до най-малката дреболия, запомни, всичко. И да ги изгориш, те ще възкръсват в паметта ми до сетния ми ден като остатъчната следа от изгоряла ракета върху ретината на втренчено око. Не мога да повярвам, че ще ги изгориш. Не мога да повярвам и че няма да го сториш. Зная, че няма да ми кажеш какво си решила, затова трябва да спра с тези драсканици, опитвайки се против волята си да предвидя твоя вечно непредвидим в миналото отговор, сепване, промяна, най-често наслаждение.
Надявах се, че ще можем да бъдем приятели. Здравият ми разум знае, че суровото ти решение е правилно, ала съжалявам за своята добра приятелка. Изпаднеш ли в беда — ала това го казах вече, пък и ти го знаеш. Върви си в мир. И пиши прекрасно.
— Не познахте за скандала — обърна се към Роланд сър Джордж със сложна смесица от задоволство и обвинение.
Макар да познаваше благия си нрав, Роланд усещаше как в душата му се надига огромно раздразнение, сляло в едно мъката да слуша немощния глас на лейди Бейли да пелтечи прозата на Рандолф Хенри Аш, която пееше преобразена в главата му, и отчаянието, че не може да сграбчи и да изучи докрай тези сгънати хартиени бомби със закъснител.
— Няма как да знаем със сигурност, докато не ги прочетем всичките, нали? — отвърна той с писклив глас от усилията да се сдържа.
— Само дето може да пуснем лисицата в курника.
— Не съвсем. Значението им е в литературен план…
В съзнанието на Мод напираха аналогии, ала всички бяха прекалено взривоопасни и тя ги отхвърляше. Беше като да откриеш… любовните писма на Джейн Остин?
— Знаете ли, като чете човек събраните писма на която и да е писателка, ако чете биографията й, неизбежно го спохожда усещането, че нещо липсва, нещо, до което биографите не са успели да се доберат, онова най-истинското, най-решаващото, онова, което е означавало най-много за самата поетеса. Винаги има унищожени писма. Обикновено тъкмо онези писма. Може би именно това са онези писма в живота на Кристабел. Той… Аш, очевидно е смятал така. Сам го казва.
— Колко вълнуващо! — рече лейди Бейли. — Изключително вълнуващо!
— Трябва да се посъветвам — твърдоглаво и мнително повтори сър Джордж.
— Разбира се, скъпи — каза жена му. — Но не забравяй, че именно госпожица Бейли прояви достатъчно съобразителност да открие малкото ти съкровище. И господин Мичъл.
— Ако решите, господине, по всяко време… ако решите да ми предоставите, да ни предоставите достъп до кореспонденцията, бихме могли да ви кажем какво точно съдържа, каква е научната й стойност… дали може да се говори за специализирано издание. Вече видях достатъчно, за да ви кажа, че работата ми върху Кристабел трябва сериозно да се пренастрои в светлината на онова, което се крие в писмата ви — няма да мога да продължа, без да ги взимам под внимание, и съм убедена, че същото важи за работата на господин Мичъл върху Аш.