— О, да, така е — потвърди Роланд. — Трябва изцяло да променя насоката на разсъжденията си.
Сър Джордж гледаше ту единия, ту другия.
— Може и така да е. Нищо чудно. Само че дали вие сте най-подходящите хора, на които да се повери четенето на тези писма?
— Веднъж разчуе ли се за писмата — каза Роланд, — на вратата ви ще се струпат всички до последния човек. Всички.
Мод, която се опасяваше именно от тази възможност, го изгледа, побеляла от гняв. Ала сър Джордж, точно както беше предвидил Роланд, много повече се тревожеше от поклонничеството на особи като Леонора Стърн, отколкото си даваше сметка за възможности като Кропър и Блекадър.
— Това с нищо няма да им помогне…
— Можем да ви изготвим каталог. С описания. Да препишем, с ваше позволение, някои…
— Не бързайте толкова. Ще се посъветвам. Само това мога да ви кажа. Така е справедливо.
— Моля ви — каза Мод, — осведомете ни поне до какво заключение сте стигнали.
— Естествено — каза Джоан Бейли. — Естествено, че ще ви осведомим.
Умелите й ръце струпаха изсушените писма в скута й, подреждаха ги, подравняваха ръбчетата.
Докато пътуваха с колата в тъмното, Роланд и Мод разменяха резки работни реплики, а въображението им бе силно заето другаде.
Мод:
— И двамата проявихме един и същ инстинкт. Да омаловажим нещата.
Роланд:
— Сигурно струват цяло състояние.
— Ако Мортимър Кропър знаеше…
— Още утре щяха да се озоват в Хармония.
— Сър Джордж доста ще забогатее. Ще може да оправи къщата.
— Дори нямам представа колко точно ще забогатее. Нищо не разбирам от пари. Може би трябва да кажем на Блекадър. Може би трябва да се пазят в Британската библиотека. Сигурно се явяват национално богатство.
— Любовни писма, ето какво се явяват.
— Така изглежда.
— Може би ще посъветват сър Джордж да се види с Блекадър. Или с Кропър.
— Само да се молим да не е Кропър. Още не.
— Ако го посъветват да дойде в университета, може просто да го изпратят при мен.
— А ако го посъветват да отиде в „Сотби“, писмата ще изчезнат яко дим било в Америка, било другаде, най-много Блекадър да ги вземе, ако имаме късмет. Не знам защо си мисля, че това ще е толкова лошо. Не знам защо изпитвам такова собственическо чувство към тези проклети книжа. Не ми принадлежат.
— Защото лично сте ги намерили. И защото… защото са лични.
— Така е, но нали не искаме да ги тикне в някой шкаф?
— Как е възможно, особено като знаем, че съществуват!
— Мислите ли, че можем да сключим… нещо като споразумение? Ако някой от двама ни открие нещо повече, да съобщи на другия, без да казва на никой друг? Защото засягат двамата поети поравно, а има още толкова заинтересовани, които вероятно няма да закъснеят да се появят…
— Леонора…
— Кажете ли й, значи сме преполовили пътя до Кропър и Блекадър, а предполагам, че те двамата разполагат с много повече власт от нея.
— Звучи разумно. Да се надяваме, че ще се допита до Линкънския университет и че от там ще го изпратят при мен.
— Чак свят ми се вие от любопитство.
— Да се надяваме, че скоро ще реши какво да прави.
Ала щеше да мине доста време, преди отново да чуят нещо за писмата или за сър Джордж.
6
Банята представляваше дълъг тесен правоъгълник, за да се пести място, с цвят на захаросани бадеми. Обзавеждането беше в наситенорозово с приглушен сивкав оттенък. Плочките на пода бяха сивкаво-виолетови. С дребни китки призрачен бял крин — италиански дизайн — само на някои плочки, не на всички. Стигаха до средата на стените, където ги пресрещаше релефен винилов тапет, отрупан с пищни глобуси с ластуни, октоподи и морски охлюви — яркоцикламени и розови. Имаше керамични аксесоари в подходящи тонове пепел от рози — поставка за тоалетна хартия и хартия за ръце, чаша с четките за зъби върху чинийка като грамадните африкански украшения за устни, раковина с девствени овали, цикламен и розов сапун. Върху летвичките на виниловата щора бе изобразена розова зора с издути купести облаци, обагрени в розово. Рошавата постелка с гумена подплата, подобна на животинска кожа, бе с цвят на лавандула — също като рошавия полумесец, уютно обгърнал подножието на тоалетната чиния, и рошавото тапицирано боне като защитен калъф на капака й. Нащрек за някакъв звук от къщата и настойчиво вглъбен, отгоре се бе настанил професор Мортимър П. Кропър. Беше 3 сутринта. Той наместваше дебел куп хартия, черно гумено фенерче и някаква твърда матова черна кутия — точно колкото да се закрепи на коляното му, без да се удря в стените.