— В град Хармония — каза Мортимър Кропър, — в колекцията „Стант“ в тамошния университет, съм събрал най-голямата и най-хубава сбирка в света с кореспонденцията на Рандолф Хенри Аш. Целта ми е да познавам възможно най-добре всичко, с което се е занимавал, всекиго, който е означавал нещо за него, всяка дреболия, която е ангажирала вниманието му. Тези ваши писъмца, госпожо Уапшот, сами по себе си може да не са кой знае какво. Ала в общата картина те добавят блясък, добавят детайл и с още една миниатюрна стъпка съживяват човека в неговата цялост. Надявам се, че ще ги поверите на колекцията „Стант“, госпожо Уапшот. Тогава ще бъдат съхранени навеки при чудесни условия, с пречистен въздух, контролирана температура и ограничен достъп само за акредитирани учени в тази област.
— Съпругът ми искаше да останат за Кати. Дъщеря ни. Ако на нея се е паднала литературната дарба. То вие в нейната стая спахте, професоре. Вече от толкова време не е вкъщи, има си свои деца, син и дъщеря, но все й пазя стаята, ей така, да има къде да се върне, ако види зор. Благодарна ми е. Беше учителка, преди да се родят децата, преподаваше английски. Често се интересуваше от бабините писма с дърветата. Все така ги наричахме. Бабините писма с дърветата. И през ум не ми минава да ви ги дам, без поне да я питам. Един вид те са нейни — на отговорно пазене, ако ме разбирате.
— Разбира се, трябва да се консултирате с нея. Непременно й кажете, че, естествено, ще ви заплатим изгодна цена за документите. Като говорите с нея, непременно го споменете. Разполагаме с изключително щедри финансови средства, госпожо Уапшот.
— Изключително щедри финансови средства — повтори отнесено тя.
Знаеше, че според нея е невъзпитано да го попита колко би предложил, и това идеално го устройваше, даваше му простор за маневри, тъй като по негови сметки и най-охолните мечти на скромната й алчност едва ли биха се равнявали на сумата, която на драго сърце би платил на свободния пазар. Рядко грешеше в подобни случаи. Най-често можеше да предскаже до последния долар колко би си позволило да поиска някое провинциално кюре или училищна библиотекарка — преди и след консултация със специалист.
— Ще трябва да помисля — каза тя притеснено, но заговорнически. — Ще трябва да реша как е най-добре.
— Не бързаме за никъде — увери я той и довърши остатъка от препечената филийка, като избърса пръсти в розовата салфетка. — Само имайте предвид, ако някой друг се обърне към вас за тези документи, ще бъде много любезно да си припомните, че аз пръв съм проявил интерес към тях. Всички си разменяме академични любезности, но някои от нас нямат скрупули да ти забият нож в гърба. Бих се радвал да получа уверения от вас, че няма да предприемате нищо по повод на писъмцата, без първо да се допитате до мен. Стига да можете да обещаете. Аз от своя страна мога да ви уверя, че ще бъде във ваш интерес да се допитате до мен.
— И през ум не ми минава. Така де, да не ви кажа. Ако се появи някой. Но съм сигурна, че няма да се случи подобно нещо, професоре, толкова години са минали и никой не е питал за тях, докато не дойдохте вие.
Съседите подадоха глава на прозорците, когато потегли от малката къща. Караше дълъг черен мерцедес като онези, в които обикновено се возят велможите отвъд Желязната завеса, бърза погребална кола. Знаеше, че в Англия това е изхвърляне — за разлика от сакото му от туид. Не даваше пет пари. Беше красива и мощна, а в неговата природа се криеха и по-екстравагантни черти.
Докато се носеше по магистралата, обмисляше следващите си спирки. В „Сотби“ се продаваше албум с автографи с едно четиристишие от Аш. Трябваха му и няколко дни в Британския музей. При мисълта за Джеймс Блекадър по лицето му премина тръпка на отвращение. Освен това трябваше да изведе Беатрис на обяд — нещо, на което също гледаше повече с отвращение, отколкото с удоволствие. Ако имаше нещо, за което да съжалява повече от всичко друго на света, това бяха правата на Беатрис, почти изключителните й права върху дневника на Елън Аш. Ако той самият и сътрудниците му от изследователския екип имаха подходящ достъп до това произведение, по-голямата част от него вече щеше да е за печат — с бележки, показалци и справочен апарат, готов да осветли собствените му находки. Ала Беатрис, според него с типичната за англичаните стиснатост и дилетантство, продължаваше да седи, да се тутка и да се чуди за значението на думи и факти, без да стига доникъде, при това явно се чувстваше доста уютно, като опърничавата овца от „Алиса в Огледалния свят“. Носеше цяло тефтерче с въпроси, които да уточни, когато може — когато тя му позволеше. Всеки път когато прелиташе океана, си подготвяше такова тефтерче. Изпитваше твърдото убеждение — което с разума си никога не поставяше под въпрос, а със сетивата си можеше да опише само като липса, като съзнанието, че нещо не достига, за да изпита елементарно чувство на комфорт, — че книжата на Елън Аш трябва да се съхраняват в колекцията „Стант“.