От време на време Мортимър Кропър се заиграваше с идеята да напише автобиография. Беше обмислял да напише и семейна история. Историята и писането след време се отразяват върху усещането на човек за самия себе си и Мортимър Кропър, който гладко и до последната подробност документираше всичко от ежедневието на Рандолф Хенри Аш — всяко влизане и излизане, уговорките за вечеря, разходките му, извънредното му съчувствие към прислугата, как не понасял да го превръщат в знаменитост, — може би — естествено — на моменти, в най-добрите си моменти, усещаше, че той самият не съществува, впил се като пиявица в този материал за писане, в този пълнеж за архива. Той беше важен човек. Имаше власт — властта да очарова и да разочарова, властта на чековата книжка, властта на Тот и на Меркурий, светкавичен пропуск до тайните на колекцията „Стант“. Грижеше се за тялото си, за човека отвън, също тъй щателно, както би се грижил за човека отвътре, стига да знаеше кой е той, стига да не чувстваше, че всичко там е покрито с плътен воал. Мислеше за това само откъслечно, както сега, когато изпаднеше в плавно черно усамотение, на път.
Знаех какъв трябва да стана, още на съвсем ранен етап в развитието си — в Съкровищницата във великолепния ми роден дом в Чихауга, Ню Мексико, недалеч от мястото, където така красиво е разположен университетът „Робърт Дейл Оуен“
Къщата, наречена „Всеблажения дом“, бе пълна с прекрасни и странни неща, събирани от дядо ми и прадядо ми, без изключение музейни експонати с отлично качество, макар и придобити без друг пътеводен принцип освен редките им свойства или някакъв специален интерес, свързан с една или друга велика личност от миналото. Имахме изящна махагонова поставка за ноти, изработена за Джеферсън съгласно личните му находчиви указания за механиката на пантите и скобите. Имахме бюст (на Виланд), принадлежал някога на сърдечния Краб Робинсън — автор на дневник и познат на много велики мъже, който сам го спасил с острото си око от купчина вехтории, обречени на забрава. Имахме теодолит, с който си е служил Сведенборг, както и сборник с химни на Чарлз Уесли, а също находчиво измислена нова мотика, използвана от Робърт Оуен в дните, когато се заселил като пионер в Нова Хармония. Имахме биещ часовник, подарен от Лафайет на Бенджамин Франклин, и бастуна на Оноре дьо Балзак, инкрустиран донякъде претрупано и безвкусно със скъпоценни камъни. Дядо ми често сравняваше тази парвенюшка показност с истинското достойнство и простота в мотиката на Оуен. Тъй като мотиката бе запазена в девствено състояние, съществува известна несигурност, дали въпросната вещ е била тъй полезна, както си представяше дядо ми, но, така или иначе, тези чувства му правят чест. Имахме и много ценни предмети, в това число чудесни колекции от севърски порцелан, френски фаянс, венецианско стъкло и ориенталски плочки. Повечето от тях — европейските вещи — бяха събрани от дядо ми, търпелив издирвач на пренебрегнати дреболии, пребродил четири континента, който винаги се връщаше натоварен с нови съкровища в сияйната бяла къща на скалистото плато. Той сам бе измислил високите остъклени шкафове в Съкровищницата, които хармонично съчетаваха простотата на първите практични мебели на преселниците идеалисти, чийто потомък бе дядо ми, и грубата, но солидна испанска изработка на хората, сред които се бяха опитали да съградят живота си.
Баща ми страдаше от нещо, което сега бихме нарекли периоди на клинична депресия — това на практика му попречи да се занимава с някаква професионална кариера, макар да бе завършил с отличие богословие в Харвард, — и от време на време се забавляваше, като ми позволяваше да изследвам всички тези съкровища, на чието каталогизиране бе посветил малко по-светлите си дни, макар и донякъде безуспешно, тъй като така и не успя да се спре на някакъв пътеводен принцип за подредбата им. (Чисто хронологичният принцип на изработката или придобиването им би бил най-простото решение, но умът му никога не клонеше към простото.) „Виж, Морти, момчето ми — казваше той, — парченце история, която можеш да уловиш в шепата си.“ Особено ме завладя колекцията с портретни скици и снимки с автографи на изтъкнати имена от XIX век — рисунки на Ричмънд и Уотс, фотографии на Джулия Маргарет Камерън, повечето от които са били подарени на прабаба ми — Присила Пен Кропър, или пък си ги е изпросила. Тези изключително хубави портрети — които, смятам, нямат равни никъде по света в рамките на една-единствена колекция — днес оформят ядрото на портретния отдел на колекцията „Стант“ в университета „Робърт Дейл Оуен“, чийто председател имам честта да бъда. В онези дни те ми бяха детски спътници и въображението ми изпълваше с живот тържествените им черти, а лицата им любезно ми се усмихваха. Пленяваха ме недодяланите черти на Карлайл, сладостта на Елизабет Гаскел ме омагьосваше, тържествено и тежко замислената Джордж Елиът ме изпълваше със страхопочитание, а Емерсън, същински светец не от този свят, ме окриляваше. Бях крехко дете, образование получих най-вече вкъщи от скъпата ми Нини — гувернантката ми, и след това — от домашния ми учител, възпитаник на Харвард, препоръчан на баща ми като поет, комуто подобно назначение би дало спокойна основа да напише велика творба. Казваше се Холингдейл, Артър Холингдейл. Още отрано той заяви, че забелязва сериозен литературен талант в младежките ми съчинения, и това ме насърчи да обърна мислите си в тази посока. Опита се да пробуди в мен интерес към съвременните писатели — доколкото си спомням, бе възторжен почитател на Езра Паунд, но собствените ми вкусове и способности бяха вече оформени, страстта ми бе миналото. Струва ми се, че г-н Холингдейл така и не написа великата си творба. Откри, че пустинното ни усамотение не му е по вкуса, поетично пропи текила и накрая ни напусна без никакви взаимни съжаления.