Семейството ми притежаваше едно — изключително съществено — писмо от Рандолф Хенри Аш до прапрабаба ми Присила Пен Кропър, по баща Присила Пен. Тази моя прародственица е била крайно напориста, дори ексцентрична личност, родена в Мейн в семейството на заклети аболиционисти, укривали в дома си избягали роби и участвали във вихъра от нови идеи и нови начини на живот, зараждащи се по онова време в Нова Англия. Тя пламенно говорела за еманципацията на жените и — нещо обичайно за всички тези храбри борци за човешки права — участвала и в различни други движения. Твърдо вярвала в лечението на Месмер, за което твърдяла, че много й е помогнало, и много дейно участвала в спиритическите експерименти по онова време, които на воля процъфтявали в Съединените щати, след като сестрите Фокс за пръв път чули тайнственото потропване; приемала ясновидеца Андрю Уилсън, автор на „Универселум“, или „Вселенският ключ“, който в дома й (по това време в Ню Йорк) разговарял с духовете на Сведенборг, Декарт и Бейкън. Трябва може би да добавя, че макар тя самата да не отрича родството си с квакерите от рода Пен в Пенсилвания, личните ми проучвания не установиха някаква сериозна връзка. Останала е в историята, може би несправедливо, като се имат предвид разнородните й интереси и изобретения, като създателката на регенеративните прахчета на Присила Пен — патентовано лекарствено средство, което, коленопреклонно вярвам, не е убило никого, а може и наистина да е спасило поне неколцина от хилядите, чийто живот прародителката ми си приписва, най-малкото с ефекта на плацебо. Прахчетата, пуснати на пазара с невероятно изобретателна реклама, натрупали богатството на Присила, а с богатството на Присила бил построен „Всеблаженият дом“. „Всеблаженият дом“ порядъчно изненадва гостуващите посетители, тъй като едно към едно повтаря имението в паладиански стил, което прапрадядо ми, Мортимър Д. Кропър, изгубил в Мисисипи във войната между щатите. Тъкмо неговият син — Шърмън М. Кропър, поел с коня си на север да търси препитание в онези смутни времена и ако се вярва на семейните предания, бил пронизан право в сърцето, като видял под открито небе прабаба ми да държи реч пред събралото се множество, проповядвайки принципите на Фурие за Хармония и дълга да дирим свободна страст и удоволствие. Не зная дали от страст, или опортюнизъм, но той се прислонил към последователите й и така през 1868 г. дошъл в Ню Мексико, където група от тях се опитали да създадат фаланстер. По-рано някои от тях участвали в групите на — както бихме ги нарекли днес — отцепниците от образцовите комуни и правоъгълните селища, създадени без успех от Робърт Оуен и сина му Робърт Дейл Оуен, автор на съчинението „Спорната земя между този и онзи свят“.
Проектът за фаланстера, не тъй суров като селищата на Оуен, пропаднал, защото вълшебното число от 1620 жители, представляващи всички възможни варианти на всички възможни страсти у двата пола, така и не било достигнато, а и защото сред ентусиастите нямало нито един, който да разбира от земеделие или да знае нещо за условията в пустинята. Прадядо ми, джентълмен от Юга, бил също предприемач в личен план, затова изчакал удобния момент и предложил на прабаба ми да съградят отново рая на изгубената му младост в съзвучие с рационалните и хармонични принципи на собствения й начин на живот, като основат щастието си на постижимите удоволствия на семейния живот (с прислуга, но без роби, разбира се), без да се вайкат за възторжената колективна любов, която толкова разделяла хората и се оказала толкова неуправляема. Приходите от регенеративните прахчета били надлежно вложени в строежа на великолепния дом, който двамата с майка ми още обитаваме, а прадядо ми станал колекционер.