Съществуват много портрети на Присила Пен Кропър, която очевидно е била личност със забележителна красота и щедро очарование. През 80-те и 90-те години на XIX в. домът й става средоточие на спиритични проучвания, към които с обичайния си ентусиазъм тя се опитала да приобщи мислители от целия цивилизован свят. Сигурно тъкмо един от тези опити е предизвикал писмото от Рандолф Хенри Аш, което по някаква тайнствена причина ме развълнува толкова дълбоко и предопредели всепоглъщащия интерес в живота ми. Въпреки усърдните ми търсения така и не успях да открия нейното писмо до него, затова живея в постоянен страх, че го е унищожила. Не зная защо тъкмо това от всички съкровища, които притежавахме, ме развълнува най-силно. Неведоми са пътищата Божии — възможно е дори укорът на Рандолф Хенри към интересите на прародителката ми да е предопределил желанието ми да покажа, че въпреки всичко и ние сме били достойни да го разберем и да го посрещнем в дома си. Когато баща ми за пръв път ми подаде изписаните на ръка страници, запазени в оризова хартия, за да види дали ще мога да ги разчета, определено изпитах нещо сродно с тръпката на напетия Кортес от стихотворението на Кийтс, притихнал на върха в Дариен. А когато докоснах писмото, усетих, ако цитирам думите на Тенисън, как покойният ме докосва от миналото, и избрах да прекарам живота си сред „вечнозелените опадали листа, на мъртвите достойните писма“.
Нашата съкровищница имаше оригинален малък купол с прозорци от обикновено, не пъстроцветно стъкло, които можехме да затъмним наполовина с щори или да ги затворим напълно с капаци, като дръпнем една ръчка. В онзи ден — нещо необичайно, баща ми беше вдигнал не само капаците, но и зелените щори, през които бавно се процеждаше бледа безопасна светлина — стаята бе облята в слънчеви лъчи. В онази слънчева тишина се роди в зародиш идеята, която предопредели създаването на колекцията „Стант“, красяща музея „Хармония“ в университета „Робърт Дейл Оуен“, сред чиито основатели видно място заема прадядо ми Шърмън Кропър и за чието създаване регенеративните прахчета са допринесли плодовитата си лепта.
Прилагам цялото писмо до прабаба ми. Сега то може да се види на полагащото му се място в издадените от мен „Събрани писма“, том IX (писмо 1207, с. 883), а част от него се цитира в бележките под линия към „Обладана мумия“ — спиритичната поема на Р. Х. А., в изданието на събраните му съчинения, което напредва уверено, макар и отчайващо бавно за почитателите му, под общата редакция на Джеймс Блекадър от Лондонския университет. Не приемам мнението на професор Блекадър, според когото моята прародственица е грозно лековерната госпожа Екълбърг от въпросната поема. Има прекалено много поразителни несъответствия, които съм описал в статията ми по темата, озаглавена „Пример за погрешна идентификация“ (.Бюлетин на съвременното езиково дружество — PMLA, LXXI, брой от зимата на 1959 г., с. 174–180), към която препращам любопитните.
Уважаема госпожо Кропър,
Благодаря за споделеното от Вас преживяване с планшета. Правилно предполагате, че навярно бих проявил интерес към всичко, написано от перото на Самюел Тейлър Колридж. Държа също веднага да Ви кажа, че изпитвам значителен ужас при мисълта как този ярък дух, мъчително изтръгнал се от тягостния и потискащ земен живот, е прикован да повдига махагонови масички или да се носи полувъплътен в светлината на камината в нечия гостна, или да посвещава освободения си интелект да пише мъчителните и нелепи драскулки и безсмислици, които ми изпратихте. Не трябва ли вече да вкусва медена роса и да пие млякото на райските селения?
Не се шегувам, госпожо. Присъствал съм на опити и демонстрации на проявленията, за които загатвате — nihil humanum a me alienum puto, както бих могъл да кажа, нищо човешко не ми е чуждо, — и според мен най-вероятното обяснение е съчетание от дръзка измама и някаква колективна истерия, миазма или плъзнала мъгла от духовна тревожност и трескава възбуда, която разяжда възпитаното ни общество и гъделичка глъчката на чаените ни събирания. Нечий настроен към размишления темперамент би могъл да открие причинителя на тази миазма в нарастващия материализъм на обществото ни и в суровото съмнение — едновременно естествено и неизбежно, като се има предвид настоящият стадий в нашето развитие, — на което се подлагат историческите ни религиозни разкази. В тази област наистина цари пълна несигурност, а историкът, както и ученият, щурмува с набезите си простата ни вяра. Дори ако крайният резултат от изнурителните ни питания само още повече затвърди тази вяра, напълно в реда на нещата това няма да се случи лесно и може би ние самите няма да го доживеем. Далеч не искам да кажа, че панацеите, които ни подхвърлят, за да утолят нездравия глад на обществото за сигурност или непоклатимост, са благотворни или се опират на непоклатими основания.