В автобиографичните наброски на Мортимър Кропър преписът на писмото винаги бележеше някаква кулминационна точка, след която всичко бързо пропадаше в банални детски спомени или в чисто научен каталог на по-нататъшните му взаимоотношения с Рандолф Хенри Аш — сякаш той самият, бръсваше го понякога мисълта, не съществуваше, нямаше свое собствено съществуване след онзи пръв допир до наелектризиращото шумолене на хартията и енергичните черни заврънкулки на мастилото. Сякаш подтик за недовършените му писания бе желанието да стигне до писмото и да го вмъкне в текста — с прочитането на писмото, с мига на разпознаване те губеха стимул и енергия, залитаха и секваха. Често добавяше едно изречение, без сам да знае защо, за връзката между този ранен спомен и наследственото ухание от великолепните потпури на баба му, донесени в тази пустош, листа от рози и освежаващи етерични масла, санталово дърво и мускус. Усещаше също така, без да иска по никакъв начин задълбочено да изследва това усещане, че нежеланието — или неспособността му — да продължи в този дух на писане е свързано с някаква забрана да пише за майка си, с която споделяше живота си в американския си дом и на която всеки ден при престоя си в чужбина пишеше дълги прочувствени писма. В живота на всички ни има неща, които знаем така мимолетно, полезно и неуловимо и които съзнателно отказваме да изследваме по-задълбочено. Г-жа Кропър живееше в пустинята, която със силата на волята и парите отрупваше с цъфнали цветя. Когато я сънуваше, професор Кропър винаги губеше чувство за пропорции, затова тя надвисваше отвисоко като просторното му преддверие или се извисяваше огромна, свирепо обкрачила пасището. Тя очакваше много от него и той не я беше разочаровал, но се боеше да не я разочарова.
Пристигна порядъчно удовлетворен в хотел „Баретс“, който бе избрал отчасти заради удобството му, отчасти защото някога там бяха отсядали американски писатели, дошли да посетят Аш. В хотела го очакваха куп писма, в това число писмо от майка му, и бележка от Блекадър, че не вижда основания да коригира коментара си под линия за „Аск към Ембла III“ в светлината на Кропъровите открития за исландския пейзаж. Имаше и каталог от „Кристис“, където сред обявените за продан предмети от викторианската епоха се предлагаха несесер за игли, най-вероятно принадлежал на Елън Аш, и един пръстен — някога собственост на американска вдовица от Венеция, — в чиято кристална кухина, както се твърдеше, се съхраняваха няколко косъма на Аш. В колекцията „Стант“ се пазеха няколко кичура, хронологично отрязани от огромната му грива — изсветляло тъмна, после прошарена и накрая посмъртно сребърна, която сега бе най-ярка, най-трайна. Музеят на Аш, който се помещаваше в дома му в Блумсбъри, може би щеше да участва в наддаването, а самият Кропър със сигурност щеше да наддава и несесерът, както и къдрицата щяха да бъдат положени в гробницата на шестоъгълната стъклена стая в самото сърце на колекцията „Стант“, където в неподвижния контролиран въздух се трупаха реликви от Аш, жена му, техни роднини и познати. Кропър се настани на високо кожено кресло до скокливия огън в бара и прочете писмата си, а в мислите му за кратко се мярна белият му храм, засиял под пустинното слънце и затворил в прегръдката си прохладни вътрешни дворове, високи стълбища и нещо като стъклен кошер с тихи килии, радиално разположени ниши със самостоятелни писалища и издигащи се все по-нагоре, свързани помежду си складови помещения и научни кабинети, между чиито бляскави позлатени рамки, уловили стълбове и колони светлина, се изправяха и в пашкулите на позлатени совалки се спускаха надолу учени, потънали в целеустремено мълчание.
След като приключи с покупките, реши Кропър, ще изведе Беатрис Нест на обяд. Предполагаше, че ще види и Блекадър. Очакваше Блекадър да каже нещо пренебрежително за исландските му наблюдения. Доколкото знаеше, Блекадър не си беше подавал носа от Британските острови години наред, освен за да присъства на международни конференции за викторианска поезия, които до една се провеждаха в еднакви конферентни зали, до които се стигаше с кола от еднакви хотели. За разлика от него самият той, Кропър, отрано бе започнал да върви по стъпките на Рандолф Аш в различните му пътешествия — не в същия ред, а както му се удадеше случай, така че първата му експедиция бе до тресавищата и крайбрежието в Северен Йоркшър, където през 1859 г. Аш се бе радвал на уединен преход, съчетан с любителски занимания по морска биология. Кропър повтори неговия преход през 1949 г., като издирваше кръчми и скални образувания, римски пътища и перлени поточета, а накрая отседна в селцето, кръстено Залива на Робин Худ, където пи противна топла кафява бира и яде неописуеми яхнии от овнешки врат и порции задушена карантия, от които му се обръщаха червата. По-късно последва Аш в Амстердам и Хага и тръгна по следите му в Исландия да размишлява над гейзери, над врящи и кипящи кръгове гореща кал и над двете му поеми, вдъхновени от исландската литература — „Рагнарьок“, епоса на викторианското съмнение и отчаяние, и „Аск към Ембла“, мистериозна любовна лирика, издадена през 1872 г., но със сигурност написана много по-рано, може би дори още докато е ухажвал Елън Бест, дъщеря на дякона в Калвърли, в която е бил влюбен в продължение на петнайсет години, преди тя или семейството й да склонят на този брак, осъществен през 1848 г. Съвсем типично бе за Блекадър и скоростта на охлюв, с която се придвижваше изданието му, едва сега да е стигнал до исландските наблюдения на Мортимър Кропър, направени през 60-те години. Кропър беше публикувал биографията му през 1969 г. и я беше нарекъл „Великият вентрилоквист“, заимствайки заглавието от един от подигравателните монолози на Аш — саморазобличение или пародия на самия себе си. Преди това беше предприел всички по-големи пътешествия на Аш във Венеция, Неапол, Алпите, Шварцвалд и по бреговете на Бретан. Едно от последните му начинания бе възстановката на сватбеното пътешествие на Рандолф и Елън Аш през лятото на 1848 г. Бяха прекосили Ламанша с пощенски кораб по време на буря и бяха продължили с карета за Париж (Кропър измина маршрута им с кола), откъдето бяха взели влак до Лион, а от там се бяха спуснали с корабче по Рона до Екс ан Прованс. Бяха пътували, подгонени от камшиците на дъжда. Неизменно находчивият Кропър се бе спазарил да пътува с товарен кораб, който пренасяше дърва и миришеше на смола и масло, и бе извадил късмет с времето, а кожата на дългите му жилести ръце от лактите надолу изгоря от яркото слънце върху жълтата вода. Настани се в хотела на Аш в Екс ан Прованс и повтори екскурзиите на семейството, чиято връхна точка бе посещението на извора във Воклюз, където Петрарка бе живял в самота шестнайсет години, размишлявайки за съвършената си любов към Лаура дьо Сад. Ползата от това пътуване можеше да се види в разказа на Кропър за този извор във „Великият вентрилоквист“.