И така, един ясен юнски ден през 1848 г. поетът и съпругата му поели по сенчестия бряг на реката към пещерата, която подслонява извора на река Сорг — гледка, достатъчно величествена и възвишена, за да утоли и най-романтичния пътешественик, и още по-впечатляваща, ако се слее със спомена за великия куртоазно влюбен — Петрарка, изживял тук дните на своето посвещение и ужаса, когато научил за смъртта на любимата си, отнета от чумата.
Сега обгорените от слънцето речни брегове са хлъзгави от изпотъпкалите ги крака, а северният пътешественик, задирян от ужасяващи сувенири и „занаятчийски“ изделия масово производство, трябва да си пробива път към целта сред тълпи туристи, лаещи френски кучета, пляскащи във водата деца и продавачи на захарен памук. Реката е опитомена с бентове и тръби, но в пътеводителя четем, че може да се надигне и да наводни цялата пещера и заобикалящата я околност. Литературният поклонник не бива да се отказва и ще бъде възнаграден, когато зърне зелената вода и надвисналите скали, които поради самата си природа едва ли са се променили кой знае колко, откакто нашите пътешественици са били тук, за да ги видят.
Вътре в пещерата водата стремително се надига, подхранвана от някаква доста мощна подземна река и от водосбора на дъждовете от платото на Воклюз и каменистите склонове на Мон Ванту — Ветровития връх на Петрарка, както го нарича Рандолф в едно писмо. Гледката на този величествен извор сигурно го е подсетила за тайната река на Колридж и може би за извора на Музите, като имаме предвид асоциацията с Петрарка — поет, към когото е бил силно привързан и чиито сонети към Лаура, както се смята, са повлияли поемите към Ембла. Пред пещерата, обточена с бордюр от смокини и фантастични корени, няколко бели скали изскачат от повърхността на бързоструйния поток, който се процежда в килим от плаващи зелени растения, сякаш излезли от четката на Миле или Холман Хънт. Елън отбелязва колко са красиви тези chiare, fresche e dolci acque — „бистри, свежи и сладки води“. С очарователен жест Рандолф вдига на ръце младоженката и я пренася над водата, за да я постави като видна русалка или водна богиня на подобна на трон бяла канара, разделяща на две потока. Можем да си я представим седнала на камъка, свенливо усмихната под бонето и придържаща полите си далеч от влагата, докато Рандолф съзерцава своето притежание, така различно от съдбата на Петрарка — жената, която е обожавал отдалеч през толкова препятствия и трудности почти толкова дълго, колкото първият поет, прекарал цели шестнайсет години в безнадеждно посвещение на същото това място.