С никакви думи не мога да предам достатъчно добре неизменната доброта и снизходителност на Рандолф към моята слабост и несъвършенства.
Това или нещо подобно се повтаряше като отмерения звън на камбана по страниците. Както обикновено става при продължителното познанство с всяка задача, тема или човек, Беатрис премина през първоначален период на ясно наблюдение и отстранена лична преценка, когато смяташе, че Елън Аш е разсеяна и скучна, и я виждаше именно така. След което стана нейна съучастница, започна да споделя дългите дни, през които Елън лежеше в затъмнени стаи, започна да се тревожи за влиянието на плесента върху отдавна увехнали дамаски рози и за съмненията на потиснати кюрета. Този живот стана важен за нея и когато Блекадър намекна, че Елън не е била най-подходящата спътница за човек, проявяващ такова напрегнато любопитство към всички възможни форми на живота, тя усети как в душата й се надига желание да я защити. Започна да осъзнава тайнството на личния живот, което Елън защитаваше — да, това беше думата — въпреки пространните си обикновени словоизлияния.
От всичко това не можеше да изскочи докторска степен. Може би феминисткото движение би могло да открие нещо или някой лингвист, изучаващ евфемизмите и скритите изказвания. Ала госпожица Нест бе възпитана да търси източници на влияние и ирония, а тук и от двете нямаше кой знае колко.
Професор Бенгтсон й предложи да сравни съпружеските качества на Елън Аш, Джейн Карлайл, лейди Тенисън и госпожа Хъмфри Уорд. „Трябва да публикувате, госпожице Нест, каза професор Бенгтсон с лъщящата си утринна и ледена решителност. Не мога да ви възложа работа, госпожице Нест, без някакво доказателство, че сте подходяща да я вършите“, каза професор Бенгтсон и за две години госпожица Нест написа една малка книжка — „Съратнички“, за съпругите на гениални мъже и за тяхното ежедневие. Професор Бенгтсон й предложи асистентско място. За нея то бе огромно удоволствие и ужас, но като цяло удоволствието надделяваше над ужаса. Обсъждаше със студентите, повечето от които момичета — с бухнали поли и червило през 50-те, с минижуп и развлачен индийски памук през 60-те, с черни устни под прерафаелитски валма коса през 70-те, ухаещи на лосион за бебе, на поляната в парка, на канабис, мускус и неподправена феминистка пот, — строежа на сонета през вековете, характера на лириката, променящия се образ на жените. Златни дни. Преди ранното си пенсиониране не се и замисляше за лошите дни, които щяха да настъпят след това. Сега изобщо не престъпваше прага на стария си колеж. (Професор Бенгтсон се пенсионира през 1970 и почина през 1978 г.)
Личният й живот бе сведен до минимум. През 1986 г. вече от дълги години живееше в мъничка къща в Мортлейк. Понякога канеше групи студенти — все по-рядко, откакто бе започнала да усеща все по-секващата си връзка с делата на отдела, след като мястото на Бенгтсон зае Блекадър. Никой не беше идвал в дома й от 1972 г. Преди това се събираха гости на кафе, сладкиши, бутилка сладко бяло вино и приказки. Момичетата през 50-те и 60-те я възприемаха като майка. Следващите поколения бяха приели, че е лесбийка, даже с идеологически подтекст — че е потисната и неразкрепостена лесбийка. Всъщност мислите й за собствената й сексуалност бяха подвластни изцяло на усещането й за мощната, неприемлива маса на гърдите й. На младини ги бе притискала без корсет под туники и свободни камизоли, като ги оставяше на воля да развиват мускулатурата си, както се препоръчваше в най-добрите медицински съвети по онова време, и така безвъзвратно ги бе разтеглила и провесила. Някоя друга би се пъчила с тях, би ги носила гордо пред себе си, величествено оформени от двете страни на дълбока цепка. Беатрис Нест ги носеше в увиснал като вързоп бабешки корсаж и обтягаше над тях ръчно плетени пуловери със стройни редици дупчици с формата на сълза, които леко ахкаха и леко се мръщеха над очертанията на тялото й. Нощем в леглото усещаше как тежко се свличат на една страна над широкия й гръден кош. Уютно приседнала с Елън Аш, усещаше живата им тежест, която с цялата си вълнена топлота се отъркваше в ръба на бюрото. Представяше си как гротескно се е разплула, и свеждаше скромно очи, но нямаше кой да я погледне. Именно на тези обли тежести дължеше майчинската си репутация — бърз стереотипен прочит, според който и кръглото й лице с розови бузи беше добронамерено. Когато мина определена възраст, околните също толкова произволно започнаха да смятат онова, което им се бе струвало добронамерено, за заплашително и потискащо. Беатрис бе изненадана от някои промени сред колегите и студентите си. Накрая ги прие.