— Не вярвам, не… — отвърна Беатрис. — Можеш да вземеш стола, ако махна купчината книги…
— Дай на мен…
— Така ще можеш да седнеш срещу мен, ако разчистя този ъгъл на бюрото…
— Точно така. Благодаря.
Тъкмо разчистваха, когато на вратата се появи Мортимър Кропър и всичко взе да изглежда още по-мърляво в сравнение с пригладената му елегантност.
— Госпожице Нест! Така се радвам отново да ви видя. Мисля, че не съм подранил. Мога да дойда пак…
Беатрис се смути. Куп бумаги с въздишка се килнаха на една страна и се разпиляха на пода.
— Мили Боже. Готова бях, професоре, съвсем готова, но господин Мичъл искаше да попита… искаше да разбере…
Кропър беше свалил безформения шлифер на госпожица Нест от закачалката и го държеше, за да й помогне да се облече.
— Радвам се да те видя, Мичъл. Напредваш ли? Какво искаш да разбереш?
Изрязаните черти на лицето му излъчваха стопроцентово любопитство.
— Само проверявам дали Аш е чела едни стихове.
— Аха. Кои?
— Роланд питаше за Кристабел Ламот. Не можах нищо да си спомня… но излезе една малка препратка… Можеш да седнеш там, докато обядвам с професор Мортимър, Роланд, само гледай да не ми разместиш нещата на бюрото, както съм си ги подредила, и ако обещаеш да не изнасяш нищо от тук…
— Нужна ви е помощ, госпожице Нест. Задачата ви е твърде огромна.
— Не, сама се справям далеч по-добре. Няма да знам какво да правя, ако някой ми помага.
— Кристабел Ламот — повтори замислено Кропър. — Има нейна снимка в колекцията „Стант“. Страшно бледа. Не знам дали защото е била почти албинос, или е дефект при отпечатването на снимката. Вероятно второто. Смяташ ли, че Аш се е интересувал от нея?
— Много бегло. Само проверявам. Рутинна работа.
След като Кропър изведе спътницата си както пастир овцата си, Роланд се настани в края на бюрото и разгърна дневника на съпругата на Аш.
Все така чета „Мелюзина“. Впечатляващо постижение.
Стигнах Книга VI от „Мелюзина“. Може да се сметне, че домогванията й до космически размисъл не се вместват гладко в природата й на вълшебна приказка.
Продължавам да чета „Мелюзина“. Какво прилежание, каква увереност са залегнали в този замисъл. Макар че цял живот е живяла в тази страна, госпожица Ламот по същество си остава французойка по начина, по който възприема света. Въпреки че в цялата прекрасна и дръзка поема, дори в морала й, няма нищо, срещу което човек да може да възрази.
След което няколко страници по-нататък — изненадващ и нехарактерен изблик:
Днес оставих „Мелюзина“, след като прочетох до края тази великолепна творба. Какво да кажа за нея? Наистина е оригинална, макар че широката публика може да се затрудни да разпознае гениалността й, тъй като не прави никакви отстъпки пред вулгарните прегрешения на въображението и тъй като достойнствата й, поне в някои отношения, са тъй далеч от онова, което се очаква от по-слабия пол. Тук няма припадничава сантименталност, няма плахо целомъдрие, няма меко, подобаващо на една дама потупване с ръкавица по чувствата на читателите, а живо въображение, сила, порив. Как да я характеризирам? Тя е като сложната бродерия на огромен гоблен в сенчеста каменна зала, по който всевъзможни необикновени зверове и птици, елфи и демони пропълзяват сред гъсталака трънливи дървета, изпъстрен тук-там с някоя нацъфтяла поляна. В мрака се открояват красиви златни петна, светлината на слънце и звезда, блещукащи скъпоценни камъни, човешка коса или змийски люспи. Трепти огънят в огнището, фонтаните улавят светлина. Всички стихии са в непрекъснато движение, огънят изгаря, водата тече, въздухът е пълен с живот, а земята се върти… Умът ми се подсети за ловните гоблени в „Разказа на Франклина“ или „Кралицата на феите“, където наблюдателят вижда как изтъканите сцени оживяват под учудения му взор и нарисуваните мечове проливат истинска кръв, а вятърът въздиша сред нарисуваните дървета.
А какво да кажа за сцената, където съпругът — мъж с недостатъчно силна вяра, пробива дупчица, през която да надзърне, и гледа как съпругата му сирена си играе с водата в басейна? Ако ме бяха попитали, бих казала, че е най-добре тази сцена да се остави на въображението, както Колридж оставя Джералдин — „за сън е тази гледка, не за разказ“. Ала госпожица Ламот разказва изобилно, макар че описанието й може да се стори малко прекомерно за нечии стомаси, особено английските момински стомаси, които ще търсят вълшебна хубост.
Тя е прекрасна, ужасна и трагична, феята Мелюзина, и в крайна сметка — нечовешка.