Може би най-изненадващото е, че змията — или рибата — е прекрасна.
Роланд напълно се отказа от мисълта за собствения си обяд, за да може да препише целия пасаж, най-вече за да го даде на Мод Бейли, която със сигурност би се развълнувала от такъв възторг на съвременница пред текста, от който самата тя се възхищаваше, но и защото усещаше, че подобно прекомерно възхищение, и то от съпругата на Аш към жената, която вече смяташе за негова любовница, е може би неочаквано. След като преписа всичко, той продължи лениво да разгръща страниците.
Прочетеното неотдавна по някаква причина ме накара да си припомня каква бях самата аз като младо момиче, когато четях възвишени любовни романи и виждах себе си едновременно като предмета, пред който се прекланят всички рицари — неопетнена Гуиневиър, и като автора на приказката. Исках да бъда едновременно поет и поезия, а сега не съм нито едното, нито другото, само стопанка на малко домакинство, което се състои от остарял поет (с твърди навици, които са приятни и нежни и не дават никакви основания за тревога), от мен самата и прислугата, която в никакъв случай не е затруднителна. Всеки ден виждам как Пейшънс и Фейт изнемогват и погрозняват от ежедневните грижи за домочадието си, но въпреки това сияят със светлината на любовта и неуморната загриженост за рожбите си. Вече са и баби, не само майки, отрупани и отрупващи с внимание. Напоследък самата аз откривам, че в мен се промъква някакъв неусетен живец (след неописуемите години мигрена и нервен срив). Събуждам се всъщност доста бодра и търся с какво да се захвана. На шейсет си припомням ярките амбиции на младото момиче в дома на областния свещеник и ми се струва, че тя е била друг човек, а във въображението си я виждам да танцува с бледолунна муселинена рокля или да стъпва в лодката, а някой изискан господин да целува ръката й.
Мисля, че попаднах на нещо, когато написах, че съм искала да бъда едновременно поет и поезия. Може би такова е желанието на всички четящи жени, ако ги противопоставим на четящите мъже, които искат да бъдат поети и герои, но в нашия мирен век биха могли да приемат писането на поезия за достатъчно героична постъпка. Никой не иска мъжът да бъде поезия. Онова младо момиче с муселинената рокля е било поезия — братовчедът Нед написа един покъртително лош сонет за целомъдрената сладост на лицето й и за интуитивната доброта, озаряваща походката й. Но сега си мисля дали нямаше да е по-добре, ако се бях придържала към желанието си да бъда поет? Никога не бих могла да пиша така добре, както Рандолф, никой не може и не би могъл, затова може би не си струва човек да обмисля подобно възражение защо да не направи нещо.
Може би ако бях направила живота му по-труден, той щеше да пише по-малко или с по-малко свобода. Не мога да претендирам, че съм била акушерка на неговия гений, но ако не съм му помагала, то поне не съм му пречила, както биха могли да постъпят много други жени. Твърде дребна добродетел, за която да претендирам, и твърде отрицателно постижение, върху което да обеся целия си живот. Ако прочете това, Рандолф със смях ще ме извади от тези вредни съмнения, ще ми каже, че никога не е късно, ще натика огромното си въображение в охлювената черупка на нищожната ми новопридобита енергия и ще ми каже какво трябва да се направи. Но той няма да види това, а аз ще намеря начин да бъда поне мъничко повече… и ето че се разплаках, както би се разплакало онова момиче. Стига толкова.
Роланд се изниза от работилницата „Аш“ и се прибра вкъщи, преди Кропър или Блекадър да се върнат от обяд и да започнат да му задават неудобни въпроси. Ядосваше се, че сам бе дал повод на Кропър да открие името на Кристабел. Нищо не убягваше от острия му наблюдателен ум.
Мазето в Пътни тънеше в тишина, сгушено с мазето на Британския музей в чувствената прегръдка на котешката смрад. Зимата притъмняло наближаваше и по стените бяха избили тъмни петна, както и някакъв муден пълзящ живот. Нямаше парно, затова Роланд и Вал подсилваха единствената газова камина с парафинови печки, а мирисът на бензин се смесваше с миризмата на котки и лека плесен. Студен мирис на бензин, без да гори, без аромат на готвено, без изгорен лук или топъл прашец къри. Явно Вал беше излязла. Не можеха да си позволят да оставят камината включена, докато я няма. Без да съблича палтото си, Роланд тръгна да търси кибрит. Фитилът беше зад скрибуцаща вратичка в комина, изработена от някакво прозрачно костеливо вещество, цялото опушено и напукано. Роланд завъртя ключа, измъкна малък фитил и го запали с ниско бръмчене, после бързо затвори процепа, зад който увереният син пламък бе образувал обърнат полумесец. В цвета му имаше нещо древно и вълшебно — ясносиньо с полъх на зелено, наситено до лилаво.