— Здрасти — каза Роланд.
— О! — възкликна Вал. — Мислех, че си в музея. Запознай се с Юън Макинтайър.
Юън Макинтайър се наведе и тържествено протегна ръка надолу. Край него витаеше някакво властно излъчване — Плутон води Персефона пред портата на подземния свят.
— Прибрах Вал у дома. Нещо не се чувстваше добре. Реших, че трябва да си легне.
Гласът му беше ясен и звънлив, не звучеше по шотландски, а преливаше от звуци, които Роланд неточно би могъл да нарече превзети или примамливи, звуци, които като дете се бе учил насмешливо да имитира, дуднещи, орязани, провлачени, чирикащи звуци, от които несъществуващата му козина настръхваше от класова враждебност. Очевидно очакваше да го поканят със спокойствие, което в романите от едно по-ранно време би издало може би истинския джентълмен, но за Роланд и вероятно за Вал издаваше нахалство, както и собствения им срам. Вал бавно и безсилно се оттегли към Роланд.
— Ще се оправя. Благодаря, че ме докара.
— Няма защо. — Макинтайър се обърна към Роланд: — Надявам се пак да се видим.
— Да — смотолеви Роланд, отстъпвайки пред слизащата Вал.
Поршето отлетя.
— Харесва ме — каза Вал.
— Откъде се извъди?
— Преписвам разни неща за него. Последни воли и завещания. Договори. Становища за това-онова. Адвокат е. Адвокатска кантора „Блос, Блум, Тромпет и Макинтайър“. Почтени и преуспели, не хитруват. Офисът им е пълен със снимки на коне. Притежавал крака на един кон, така ми каза. Покани ме в Нюмаркет.
— Какво му каза?
— Наистина ли те интересува?
— Добре ще ти дойде някой ден на чист въздух — каза Роланд и тутакси съжали.
— Чуй се само. Много добре ще ти дойде. Покровителствено до погнуса!
— Нямам право да те спирам, Вал.
— Казах му, че няма да ти стане приятно.
— Вал…
— Трябваше да му кажа, че изобщо не ти пука. Трябваше да отида.
— Наистина не разбирам защо не си отишла.
— Щом не разбираш…
— Какво стана с нас?
— Прекалено тясно пространство, прекалено малко пари, прекалено много притеснения, бяхме прекалено млади. Искаш да се отървеш от мен.
— Знаеш, че не е вярно! Знаеш го! Обичам те, Вал. Просто не мога да направя нищо, за да ти е добре с мен.
Тя изчакваше. Прегърна я. Воля и пресметливост без капка желание. Имаше два изхода от създалото се положение — скандал или секс, като вторият в по-голяма степен благоприятстваше завършек с вечеря, спокойна вечер за работа и в крайна сметка повдигане на въпроса за Линкъншър.
— Време е за вечеря — безсилно промълви Вал.
Роланд погледна часовника си.
— Не, не е. А и без това сме само двамата, важното е на нас да ни е приятно. Помниш ли, едно време всичко беше спонтанно. Не си гледахме часовниците. Трябва от време на време да мислим първо за себе си.
Съблякоха се и се сгушиха за малко студена утеха. Отначало Роланд реши, че в края на краищата няма да се получи. Някои неща просто не стават само със силата на волята. При мисълта за топлите пера на орела с писмата нещо трепна. Вал каза: „Не искам никой друг, само теб“, и тръпката почти угасна. Той разпали в съзнанието си нечий образ, жена в библиотека, не гола, а загърната в плътните катове на дрехите, скрита в шумоляща коприна и фусти, пръстите й бяха свити на мястото, където тесният корсаж от черна коприна пресрещаше бликналите поли, жена със сладко и скръбно лице и гъсти къдрици в рамката на колосаното боне. Елън Аш от възстановка по скицата на Ричмънд, препечатана от Кропър във „Великият вентрилоквист“. Всички жени, рисувани от Ричмънд, имаха еднаква уста, твърда, тънка, щедра и сериозна, променлива, но все пак свързана с някакъв идеален тип. Картината на тази жена в съзнанието му, наполовина фантазия, наполовина фотогравюра, свърши работа. Двамата взаимно се утешиха. По-късно щеше да измисли как да попита за Линкъншър, без да казва къде точно отива и защо.
8
Стояха един срещу друг над връзките с писма в библиотеката. Цареше лют студ. Роланд имаше чувството, че никога повече няма да се стопли, и мислеше с копнеж за дрехи, които никога не бе имал случай да облече — плетени ръкавици с един пръст, наполеонки, плетена скиорска шапка. Мод беше тръгнала рано с колата и беше пристигнала, нетърпелива и напрегната, още преди да свършат със закуската; бе добре загърната в сако от туид и пуловер от шотландска вълна, а ярката й коса, спусната снощи на вечерята в мразовития салон на семейство Бейли, отново бе изцяло засмукана от възлите на зеления копринен шал. Библиотеката беше внушителна, с каменни стени, гъсти резбовани листа по сводестия таван и огромна каменна камина, преметена и празна, а на перваза й бе гравиран гербът на Бейли — тежка кула с малка дъбрава. Готическите прозорци гледаха към покрита със слана морава; на места бяха от прозрачно стъкло в оловни рамки, а другаде по средата имаше медальони с богати стъклописи от келмскотско стъкло, които изобразяваха строежа на златна крепост с укрепления върху зелен хълм, окичена със знамена — на централния медальон в крепостта влизаше конно шествие с дами и рицари. Горе прозорецът бе обточен с избуяло розово дърво, отрупано с бели и червени цветове и с кървавочервен плод. От двете страни изправяха снага лози, натежали от огромни пурпурни гроздове на позлатени стъбла сред къдрещи се ластуни и разперени листа с лозови жилки. Книгите с кожен гръб зад стъклените витрини бяха подредени и изглеждаха неподвижни, недокосвани.