Роланд установи, че писмата са вид повествование, което не предвижда резултат, не предвижда завършек. Той живееше в епоха, подвластна на теориите за наратива. Писмата не разказват история, защото не знаят накъде ще ги отведе следващият ред. Ако Мод не беше толкова студено враждебна, щеше да й го посочи — като въпрос от общ интерес, но тя не вдигаше очи и не срещаше погледа му.
В крайна сметка писмата изключват не само читателя като съавтор или предсказател, или гадател, те изключват читателя като читател, защото, ако са истински писма, са написани за един определен читател. На Роланд му хрумна и друго — никое от другите писма на Рандолф Хенри Аш не притежаваше това качество. Всички те бяха учтиви, загрижени, често духовити, понякога мъдри, но бяха написани без никакъв неотложен интерес към получателите им, било то издателя му, литературните му съюзници и съперници и дори — в няколко оцелели бележки — жена му. Която беше унищожила много неща. Беше написала:
Кой би могъл да понесе мисълта как алчни ръце преравят бюрото на Дикенс за личните му книжа, за тези записки на съкровените му чувства, които са негови и само негови — и не са предназначени за обществено ползване, — макар че същите хора, които няма да препрочетат с истинско внимание великолепните му книги, сега ще изгълтат така наречения му живот от писмата му.
Истината бе, неспокойно помисли Роланд, че тези писма, тези задъхани страстни писма, изобщо не са били написани за него — не са били написани, за да ги прочете, за разлика от „Рагнарьок“, за разлика от „Обладана мумия“, за разлика от стихотворението за Лазар. Били са написани за Кристабел Ламот.
… Вашата интелигентност, Вашето чудесно и светкавично остроумие — така че мога да Ви пиша, както пиша, когато съм сам, когато пиша истинското си писане, което е за всекиго и за никого — така че нещо в мен, което никога не се е обръщало към което и да е отделно същество, се чувства уютно с Вас. Казвам „уютно“ — каква неимоверна лудост, — когато на Вас Ви доставя удоволствие да ме принуждавате да се чувствам възможно най-зловещо, unheimlich, както казват германците, съвсем не уютно, а вечно на ръба, вечно нащрек да не се изложа, вечно сигурен, че не мога да предвидя следващата Ви поразяваща мисъл или бляскавото копие на остроумието Ви. Ала поетите не искат уют — нали? — те са същества не на огнища и домашни овчарки, свити пред огъня, а на храсталак в пущинака и препускащи хрътки. Кажете сега — как смятате, току-що написаното истина ли е, или лъжа? Знаете, цялата поезия може да бъде вик на обобщена любов към едно, друго или към Вселената — която трябва да се обича в своята конкретност, не в своята цялост, и то заради вселената живот във всяка най-дребна конкретна частица. Винаги съм смятал, че е вик на незадоволена любов, скъпа моя — и може би наистина е така, — защото задоволството би могло да я пресити и тогава би могла да умре. Познавам много поети, които пишат само когато съзнанието им е в някакъв екстаз, който те сравняват с чувството да си влюбен, когато те просто заявяват, че са влюбени, че търсят любовта — към тази свежа девойка, към онази жизнена млада жена, — за да открият свежа метафора или нов ярък поглед към нещата вътре в себе си. Честно да Ви кажа, винаги съм вярвал, че мога да поставя диагноза на това състояние да си влюбен, което според тях е крайно особено, а всъщност е вдъхновено от все същото — нечии черни или безразлично сини очи, все същото — някаква грациозна стойка на тялото или на ума, все същото — нечия женска история, продължила над двайсет и две години, да речем, от 1821 до 1844 г., — винаги съм вярвал, че тази влюбеност е нещо във висша степен абстрактно, маскирало се в конкретния облик на влюбения и неговата любима. И поетът, който приема и създава и двете. Бих Ви казал — не, направо Ви го казвам, — че приятелството е по-рядко, по-самобитно, по-индивидуално и във всяко отношение по-трайно от тази Любов.