Выбрать главу

Без подобно вълнение те не могат да достигнат своята Лирика, затова си го набавят с каквито средства им е удобно — при това абсолютно искрено, но тяхната Поезия не е за младото момиче, младото момиче е за Поезията.

Виждате на каква двузъба вилица съм се нанизал — но въпреки това повтарям — защото Вие няма да погледнете отвисоко на острите ми нападки срещу мъжкото преклонение пред женския идеал или срещу двуличието на Поетите, а ще ги погледнете със собственото си око на Поет, свела премъдро глава на една страна, — пиша Ви, както пиша, когато съм сам, с онова нещо в мен — как иначе да се изразя? — ще разберете, сигурен съм, че ще разберете, — с онова нещо в мен, което твори, което е Творец.

Трябва да добавя, че стиховете ми според мен бликат не от извора на Лирическия Порив, а от нещо метежно, многолико, пристрастно, наблюдаващо, аналитично и любопитно, скъпа моя, което е по-скоро като съзнанието на онзи майстор на прозата — Балзак, когото Вие като французойка, благословено заградена с далеч по-малко стобори и добродетелни забрани в сравнение с жените в английските благороднически семейства, познавате и разбирате. Онова, което ме прави Поет, а не романист, е свързано с припяването на самия Език. Защото тъкмо в това е разликата между поетите и романистите — първите пишат за живота на езика, а вторите пишат, за да направят света по-добър.

А Вие — за да разкриете пред простосмъртните някакъв странен, неотгатнат друг свят, не е ли така? Град Ис, обратното на Парис, кули във водата вместо във въздуха, удавени рози, летящи риби и други парадоксални стихийни създания — виждате, нали — започвам да Ви опознавам — ще си проправя път в мислите Ви — като ръка в ръкавица — ето че крада Вашата собствена метафора и жестоко я изтезавам. Но ако искате, можете да запазите ръкавиците си чисти, с приятен аромат, сгънати и прибрани — можете — само ми пишете, пишете ми, така обичам да гледам подскоците, прескоците и внезапния устрем на Вашето мастило…

Роланд вдигна очи към своята партньорка или опонентка. Тя явно напредваше със завидна скорост и увереност. Ветрило от тънки бръчици прорязваше челото й.

Заради стъклописите му се струваше напълно непозната. Разделяха я на студени яркоцветни огньове. Докато работеше, едната й скула се потапяше и изплуваше във виолетово петно с цвят на грозде. Челото й се мръщеше в зелено и златно. Червеното на рози и на боровинки обагряше бледата й шия, брадичката, устните. Пурпурни сенки на клепачите. По зеления копринен шал блестяха пурпурни хребети с бойници. В сенчест ореол от движенията на главата й танцуваха прашинки, черни мушици в сламено злато, невидима твърда материя, която се появяваше като дупчици от карфица в завесата плътен цвят. Той я заговори и тя се обърна през дъгата, бледата й кожа премина през наниз пъстри светлини.

— Извинете, че ви прекъсвам… Питах се… Дали знаете нещо за град Ис? И. С.?

Тя се отърси от съсредоточения си вид като куче от вода.

— Бретонска легенда. Потънал в морето заради злините си. Управлявала го кралица Дахуд — магьосница и дъщеря на крал Градлонд. Според някои версии жените там били прозрачни. Кристабел е написала поема за него.

— Може ли да я видя?

— Само набързо. Ползвам я.

Тя побутна книгата през масата.

„Поетесите на Талахаси. Кристабел Ламот — Сборник стихотворения в проза и лирика, ред. Леонора Стърн. Сафо Прес, Бостън“. С бял щрих върху пурпурната корица бяха нарисувани две средновековни жени, прегърнати над фонтан в правоъгълно корито. И двете бяха с воали, с тежки пояси и дълги плитки.

Плъзна поглед по „Потъналия град“. Започваше с уводна бележка от Леонора Стърн.

Както в „Побити камъни“, и тук Ламот черпи вдъхновение от митологията на родния си Бретан, която познава от дете. Темата представлява особен интерес за една писателка, тъй като може да се каже, че отразява културния конфликт между два вида цивилизации — индоевропейския патриархат на Градлонд и по-примитивното, инстинктивно, обвързано със земята езичество на неговата дъщеря — магьосницата Дахуд, която остава под водата след скока до сушата в Кимпер, спасил живота на баща й. Женският свят в подводния град е обратната страна на медала на мъжкото господство в технологичния индустриален свят на Париж, или Парис, както го наричат бретонците. Те казват, че когато Париж потъне за греховете си, Ис ще се издигне на повърхността.

Интересно е отношението на Ламот към т.нар. престъпления на Дахуд. В своите „Бретонски митове и легенди“ баща й Исидор Ламот не се колебае да спомене „извращенията“ на Дахуд, макар че не уточнява какви са били те. Не ги уточнява и самата Ламот…