Обладаване

Той бързо прелисти страниците.

Няма по-румени и с тен по-лъчист
от жените на древния Ис.
Под тяхната кожа препуска кръвта
червена и жива през деня и нощта.
И виждат мъжете през прозрачния слой
всяко кръстовище, всеки завой
на всяка артерия и вени открити —
от сърцето до гърлото, от носа до ушите.
Тази кожа, подобна на стъклена вата,
е вода от сребро с червена позлата.
Това им било наказание свише
за тяхната женска греховност в излишък —
да станат прозрачни те проклети били
и за всекиго видими от глава до пети.
Но оставали все тъй горделиво надменни
и с чела, със златни венци украсени…
В тихата бездна, в потопения Ис
през зелената маса на водната вис
църковният шпил все нагоре стърчи,
дето водната кожа трепти под лъчи
и се спуска надолу — ще кажеш, магия —
огледалният образ на него самия.
Помежду им скумрия игриво танцува,
както лете във въздуха ято лудува,
и на свой ред се вижда така в огледало,
сред дърветата — всяко проточило тяло
надолу, където само̀ се прегръща,
че тук всичко е двойно — и стихията също,
и тя огледална, бистра и ясна,
и обзорът е краен, с граница тясна —
светът, с керемиди и камъни, тук
е складиран в някакъв стъклен сандък.
И проклети, удавени, прозрачни създания,
събеседват в мълчание…

Този свят ще стои потопен навсегда
под прозирната кожа от подвижна вода,
а долу се давят в гримасите стъклени
женските страсти, печално оцъклени,
и виждаш как носят се пурпурноалени,
от подводни течения галени,
сред безброй водорасли и камъни плоски,
сред изящно източени алабастрови кости. ВК

И така продължиха да работят, пришпорвани от часовника, премръзнали и въодушевени, докато лейди Бейли не ги извика да вечерят.

* * *

Времето започна да се разваля още докато Мод караше към къщи през онази първа вечер. Мрачно се събираха облаци, а през дърветата се виждаше пълната луна, която заради някаква оптическа измама в сгъстяващия се въздух изглеждаше едновременно далечна и някак плътна — кръгъл, дребен и мътен предмет. Караше през парка, в голямата си част засаден от същия онзи сър Джордж, който се беше оженил за сестрата на Кристабел Софи и страстно бе обичал дърветата, дървета от всички краища на далечната земя — персийски сливи, турски дъб, хималайски бор, кавказки орех и див рошков, дървото на Юда. Бе притежавал необятното чувство за време на своето поколение — бе наследил стогодишни дъбове и букове и бе засадил обширни гори, просеки и горички, които никога нямаше да види. Огромни чепати стволове се нижеха безмълвно край малката зелена кола в прииждащия мрак и внезапно чудовищно се възправяха насреща й в променливия бял лъч на фаровете. В цялата гора се долавяха някакъв пукот от студа, някакво свиване на съществото, някакво щипване като с телбод, което Мод бе изпитала в собствените си топли крайници, когато излезе на двора, а в стегнатото й гърло нахлу студ и здраво опъна нещо, която тя поетично си представяше като струните на сърцето й.

По същите тези просеки бе минавала Кристабел, своенравна и може би тласкана от духовен порив, подканвайки каручката с понито към ритуалното причастие на преподобния Мосман. Мод откри, че не е лесно човек да прекара цял ден в компанията на Кристабел. Тя самата реагираше на заплахите с все по-голяма организираност. Забождай карфицата, категоризирай, учи. Тук беше различно. Каручката с понито отлиташе с тропот в съзнанието й, понесла забулената си пътница. Дърветата се извисяваха непоклатими. Всяко изчезваше в мрака, съпроводено с някакъв първичен звън. Бяха стари, сиви, зелени, вдървени. Мод изпитваше истинска пасторална загриженост не за дърветата, а за жените. Представата й за дърветата, тези извечни създания, бе пропита от чувството на нейното поколение за надвисналата им съсухрена смърт под капките киселинен дъжд или в невидимите замърсени повеи на вятъра. Внезапно я навести видение и зърна зелено-златистия им танц в ярката пролет преди сто години — гъвкави фиданки, разлюлени и жилави. Сгъстената гора, собствената й бръмчаща метална кола, натрапчивото й любопитство какъв е бил животът на Кристабел, внезапно й се сториха призрачни присъствия, които се хранят и живеят чрез младото и жизнено минало. Земята между дърветата беше почерняла от лъскавите мокри обръчи умрели листа; пред нея същите черни листа се разстилаха като петна по изгърбената повърхност на асфалта. На пътя й изскочи някакво същество, очите му — полусфери, пълни с мътен червен огън, отразиха светлината, проблеснаха и изчезнаха. Тя изви волана и почти се блъсна в дебелия дънер на един дъб. За миг върху предното стъкло се материализираха двусмислени капки или снежинки — кое от двете? Мод беше вътре, а всичко навън бе някак живо, отделно…