Недвусмислената сияйна чистота на апартамента й се стори необичайно приветлива, ако не бе присъствието на две писма, защипани в устните на пощенската кутия. Издърпа ги от там и тръгна по стаите да пуска завесите и да пали много лампи. Писмата също бяха заплашителни. Едното беше синьо, а другото — в онзи кафяв занаятчийски цвят, с който всички университети бяха заменили белите си послания с щампован герб в името на новия аскетизъм. Синьото беше от Леонора Стърн. На другото пишеше, че е от колежа „Принц Албърт“ — би предположила, че е от Роланд, но той беше тук. Не се беше държала особено учтиво с него. Даже донякъде грубо го командваше. Цялата история я бе поставила нащрек. Защо не можеше да прави лесно и любезно нищо друго, освен да работи сама тук, между тези стени и завеси, в сияйния си сейф? Кристабел, нуждата да защитава Кристабел, променяше самата Мод, тревожеше я.
Ето Ви една гатанка, господине, една стара гатанка, проста гатанка — едва ли си струва да се замисляте, — крехка гатанка в бяло и златно с живот по средата. Има една златна мека възглавничка, чийто блясък парадоксално можете да си представите само ако здраво затворите очи — ако го видите с усет и го оставите да се изплъзне от пръстите на съзнанието Ви. Тази златна възглавничка е затворена в свой собствен кристален калъф, калъф прозрачен и безкраен в окръжността си, защото няма остри ъгли, няма издатини, само млечната бистрота на лунния камък, която мами окото. Увити са в свила, тънка като пух на диво растение, твърда като стомана, а свилата лежи в алабастър, който може да си представите като погребална урна — ала без надпис, защото още няма пепел под Ясена, нито постамент, нито гравирани клюмнали макове, нито капак, под който да надзърнете, защото всичко е гладко и запечатано. Може да дойде ден, когато безнаказано ще вдигнете капака — или по-скоро той може да се повдигне от вътре, защото по този начин може да се роди живот, а по Вашия начин, както ще откриете — само лед и смърт.
Яйцето, господине, това е отговорът, както очевидно сте прочели от самото начало, Яйцето, съвършено О, жив камък без врати и прозорци, чийто живот може да лежи в дълбок сън, докато не я събудят — или тя не открие, че може да разпери крила — ала тук не става така, не, не става така —
Яйцето е моят отговор. Каква е гатанката?
Аз съм своята гатанка. Ах, господине, не бива любезно да се стремите да смекчите или да откраднете самотата ми. Тя е нещо, от което нас, жените, ни учат да се боим до смърт — ах, тази страшна кула, потънала в храсталак, тя не е дружелюбно гнездо, а тъмница.
Ала са ни излъгали за това, сам разбирате, както за толкова много други неща. Тъмницата може да се мръщи и да заплашва, но тя ни пази в голяма безопасност — в нейните ограничения ние сме свободни така, както Вие, които притежавате свободата да пребродите целия свят, няма защо да си представяте. Не Ви препоръчвам да си го представяте — ала бъдете така справедлив да ми повярвате, без да вменявате лъжливи възражения, — самотата ми е моето съкровище, най-хубавото ми притежание. Колебая се да я напусна. Ако открехнете вратичката, аз няма да изскоча навън — ала да знаете как пея в своята златна клетка…
Да разбиете едно яйце, е недостойно за Вас, това не е волно занимание за мъже. Помислете какво ще остане в ръката Ви, ако напористо приложите великанската си сила и счупите камъка. Нещо хлъзгаво, студено и невъобразимо неприятно.
Мод не изгаряше от желание да отвори писмото от Леонора, което имаше властен и обвинителен вид. Затова първо отвори кафявия плик и установи, че е още по-лошо, беше от Фъргюс Улф, с когото не беше общувала повече от година. От нечий почерк може да те свие под лъжичката след година, след пет години, след двайсет и пет години. Както на повечето мъже, почеркът на Фъргюс беше сбит, но с характерни дребни заврънкулки. Мод я сви под лъжичката, гледката на изтерзаното легло отново изплува в съзнанието й. Докосна с ръка косата си.
Скъпа Мод, нито за миг незабравена, което се надявам да важи и за мен до голяма степен. Как вървят нещата в прогизналия стар Линкъншър? Блатата не те ли настройват меланхолично? Как е Кристабел? Ще ти бъде ли приятно да чуеш, че реших да изнеса лекция за Кристабел на конференцията в Йорк за метафората? Хрумна ми да я озаглавя така: „Кралицата на крепостта — какво се крие в кулата?“
Как ти звучи? Имам ли твоето одобрение? Мога ли дори да се надявам, че ще мога да се допитам до съветите ти?