Добре ще ти се отрази да дойдеш насам и да изпиташ трескавия тайфун и стрес на американските женски изследвания. Мога да ти намеря място веднага щом поискаш, няма никакъв проблем. Помисли си.
Междувременно отиди и положи обичта ми на гроба й — може да използваш градинските ножици, ако имаш време или склонност за това, направо ми кипна кръвта, като видях как са я забравили. Остави още малко цветя от мое име — да има какво да пие тревата — мястото, където е намерила вечен покой, неистово ме трогва. Ще ми се да мисля, че е можела да предвиди, че един ден ще я обичат, трябва да я обичат…
На теб също изпращам цялата си любов — и този път ще чакам отговор.
Писмото поставяше и протакаше един морален проблем — кога и каква част от истината за това откритие бе разумно или почтено да казва на Леонора? То нямаше да й се понрави особено. Леонора не харесваше Р. Х. Аш. Още по-малко щеше да й се понрави да не знае за това — и да са я поставили в подобно положение, ако продължаваше да пише уверени текстове за сексуалността на Кристабел. Щеше да се почувства предадена — сестринското чувство щеше да бъде предадено.
А и Фъргюс. Фъргюс. Той имаше общия навик на бившите любовници, който Мод не бе достатъчно опитна да разпознае, леко да подръпва внимателно прерязаните нишки на паяжината или конците на марионетката, които едно време я бяха свързвали с него. Предложението му да пише текст за обсадите я подразни, без да знае в каква огромна степен бе изфабрикувано специално за случая именно с тази цел. Подразни я и непонятният намек за Лакан, летящата риба и преследването на мехурчетата. Реши да го издири — методичността бе нейната защита срещу притеснението — и прилежно го намери:
Спомням си съня на един мой пациент, чиито агресивни пориви се изразяваха във вид на натрапливи фантазии; в съня си той се виждаше как кара кола, придружен от някаква жена, с която имал доста трудна връзка — в същото време го преследвала летяща риба с толкова прозрачна кожа, че човек можел да види хоризонталното ниво на водата през тялото й, образ за преследване на мехурчета с голяма анатомична яснота…
Изтерзаното легло отново изплува в съзнанието й като престояли бити белтъци, като мръсен сняг.
Фъргюс Улф сякаш леко ревнуваше от Роланд Мичъл. Бе го описал находчиво, макар и очевидно като човек „не от нейната класа“. Колкото и да забелязваше прозрачния му похват, лепнатият етикет щеше да му остане. А и тя наистина знаеше, че Роланд не е от нейната класа. Не трябваше да бъде толкова нелюбезна. Той беше мило, незаплашително същество. Мекушав, помисли сънено тя и изгаси лампата. Мекушав.
Когато на следващия ден подкара колата към Сийл Корт, хълмовете бяха побелели. Не валеше, въпреки че небето бе натежало от сняг, равномерен оловен слой, надвиснал над ефирните бели хълмове, които се диплеха нагоре да го посрещнат, така че и тук светът изглеждаше преобърнат, тъмна вода над кръжащи облаци. Дърветата на сър Джордж бяха фантастично окичени с лед и дантели. Импулсивно паркира точно пред конюшнята и реши да се разходи до зимната градина, която Кристабел Ламот толкова бе обичала; градината бе построена за Софи Бейли. Щеше да я види такава, каквато е била замислена да се гледа, и щеше да запази спомена, за да го сподели с Леонора. Снегът скърцаше под краката й, когато заобиколи стената на кухненската градина и тръгна нагоре по тисова алея с волани от сняг, където застъпващите се гъсти вечнозелени растения — зеленика, рододендрон, лавър — обграждаха малко пространство с формата на трилистна детелина, а по средата бе изкуственото езерце, където Кристабел бе видяла замръзналите златни и сребърни рибки, хвърлени вътре, за да внесат цветен проблясък в сумрака — стрелкащи се домашни духове, така ги бе нарекла Кристабел. Имаше каменна пейка, но тя не наруши заоблената й снежна възглавница. Цареше абсолютна тишина. Отново започваше да вали. Мод сведе глава, притеснено осъзнавайки жеста си, и се замисли за Кристабел, застанала тук, загледана в същата замръзнала повърхност, която тъмно светеше под наветия сняг.
Имаше ли риби? Мод приклекна на ръба на езерцето, остави куфарчето до себе си и с елегантната си ръкавица избърса снега от заледената повърхност. Ледът беше на резки, на мехурчета, нечист. Каквото и да имаше отдолу, не можеше да се види. Започна да го лъска, описвайки малки кръгове с ръка, и върху металнотъмната повърхност видя призрачно бледото лице на жена, собственото си лице, препречено като луната под облаци с цвят на скумрия, което трептеше и я гледаше. Дали имаше риби? Тя се наведе напред. Върху белотата изникна черна фигура и нечия длан я хвана тежко и здраво за ръката, неочакван електрически шок. Беше мекушавият Роланд. Тя изпищя. После изпищя още веднъж и с мъка се изправи на крака. Беше бясна.