Изгледаха се свирепо.
— Извинете…
— Извинете…
— Помислих, че губите равновесие…
— Не знаех, че не съм сама.
— Уплаших ви.
— Притесних ви.
— Няма нищо…
— Няма нищо…
— Тръгнах по стъпките ви.
— Дойдох да видя зимната градина.
— Лейди Бейли се притесни да не ви се е случило нещо.
— Снегът не беше чак толкова дълбок.
— Още вали.
— Ще влизаме ли?
— Не исках да ви безпокоя.
— Няма нищо.
— Има ли риби?
— Само поражения и отражения.
После работиха мълчаливо. Прилежно сведоха глава — а какво четяха, ще се разбере по-късно — и се споглеждаха почти навъсено. Снегът валеше ли, валеше. Бялата морава се надигна до прозореца на библиотеката. Лейди Бейли дойде с кафето, колелата на стола й мълчаливо се въртяха в стаята, застинала от студ и пълна с някаква сива яснота.
За обяд имаше наденички, картофено пюре и пюре от цвекло с много масло и пипер. Хапнаха край яркия огън в камината с чинии на коленете и с гръб към оловносивия прозорец, напръскан с бяло. Сър Джордж каза:
— Не е ли по-добре да поемате обратно за Линкън, госпожице Бейли? Предполагам, че нямате вериги. Англичаните никога не носят. Ще рече човек, че не са виждали сняг през живота си, като гледа как я карат, падне ли сняг.
— Мисля, че д-р Бейли трябва да остане при нас, Джордж — обади се жена му. — Няма да е безопасно дори да се опита да си пробие път през хълмовете, като гледам какво е. Мога да й оправя леглото в старата детска стая на Милдред. Мога да й заема някои неща. Мисля, че още сега трябва да оправим леглото и да сложим вътре няколко грейки. Не сте ли съгласна, д-р Бейли?
Мод отвърна, че не би могла да приеме, а лейди Бейли настоя, че направо е задължително, и Мод каза, че изобщо не е трябвало да излиза, а лейди Бейли отвърна, че това са глупости, и Мод каза, че им се натрапва, а сър Джордж заяви, че право или криво, но неговата Джоуни има право и той ще се качи да оправи леглото на Милдред. Роланд се намеси, че и той ще помогне, а Мод отвърна: „В никакъв случай“, и двамата със сър Джордж се качиха по стълбите да търсят чаршафи, а лейди Бейли напълни чайника. Беше харесала Роланд и го наричаше с малкото му име за разлика от Мод, която продължаваше да нарича „д-р Бейли“. Погледна го, докато прекосяваше кухнята, а кафявите монети по лицето й изглеждаха още по-наситени от огъня.
— Надявам се, че ще ви е приятно. Да остане тук. Надявам се, че не сте се счепкали нещо.
— Счепкали?
— Вие и вашето момиче. Приятелка. Както там го наричате.
— Не, не. Тоест не сме се счепкали, а и тя не е…
— Не е ли?
— Моя… приятелка. Едва я познавам. Всичко беше… всичко си е… чисто професионално. Заради Аш и Ламот. Иначе си имам приятелка в Лондон. Казва се Вал.
Лейди Бейли не прояви интерес към Вал.
— Прекрасно момиче е тази д-р Бейли. Резервирана или стеснителна, а може и двете. Такива майка ми ги наричаше чирози. Беше от Йоркшър, майка ми де. Не беше от графството. Не беше дама.
Роланд й се усмихна.
— Имахме една и съща гувернантка с едни братовчедки на Джордж. За да им правя компания. Упражнявах понитата им, докато бяха на училище. Розмари и Мериголд Бейли. Малко като вашата Мод. Така се запознах с Джордж, а той реши да се ожени за мен. Джордж постига каквото си науми, сам го виждате. Така тръгнах и на лов. И свърших под един кон под плета, когато бях на трийсет и пет, и ето ме сега, сам виждате.
— Разбирам. Романтично. И ужасно. Съжалявам.
— Не ми е особено зле. Джордж е същинско чудо. Подайте ми онези бутилки. Благодаря.
Напълни ги със сигурна ръка. Всичко беше подредено така, че да й е удобно — чайникът, поставката за чайника, мястото, където да спре и да запъне количката.
— Искам да ви е удобно и на двамата. Джордж толкова се срамува как живеем — броим и пестим, къщата и имението направо гълтат парите, и то само за да спрем развалата и разрухата. Не обича да идват хора и да виждат какво е положението. Само че аз много обичам да има с кого да си говоря. Приятно ми е да ви гледам там, улисани в работа. Надявам се, че се оказва полезно. Не говорите много за това. Надявам се, че не сте замръзнали до кости на течението в онази грамадна стая…