— Само мъничко. Но много ми харесва, стаята е чудесна… Пък и двойно по-студено да беше, пак щеше да си струва. Все още изглежда невъзможно да се каже каквото и да било за самата работа. По-късно. Никога няма да забравя това, как седя в онази чудесна стая и чета писмата…
Спалнята на Мод — старата детска стая на Милдред — беше в другия край на дългия коридор, приютил величествена готическа баня и малката спалня за гости, където бе настанен Роланд. Никой не обясни коя беше или коя е била Милдред; в детската й стая имаше великолепно резбована камина от камък и дълбоки ниши с прозорци в същия стил. Високото дървено легло беше с доста обемист дюшеклък от конски косми и когато влезе, понесъл куп горещи бутилки, Роланд, както и преди, се сети за принцесата и граховото зърно. Сър Джордж се появи с една от кръглите бронзови чинии, в които се криеше тлъста тичинка електрически пламък, и я насочи към леглото. Заключените долапи разкриха одеяла и куп панички и детски играчки от 30-те години, водоустойчиви подложки със стария крал Коул, нощна лампа с пеперуда и тежка съдина, върху която бяха изобразени лондонският Тауър и избледнял часовой с грамадна черна шапка. Друг долап разкри библиотека с книгите на Шарлът Мери Янг и Анджела Бразил. Смутеният сър Джордж отново се появи със захарнорозова памучна нощница и доста разкошно електриково кимоно с извезан китайски дракон и ято сребърни и златни пеперуди.
— Жена ми се надява, че ще ви бъдат удобни. Имам и нова четка за зъби.
— Много сте любезни. Чувствам се толкова глупаво — каза Мод.
— Сега като се замисля, може би щеше да е по-добре да дойдете по друго време — отвърна сър Джордж. После с удоволствие ги извика до прозореца: — Вижте само. Вижте дърветата и цялата тежест върху хълмовете.
Снегът се сипеше равномерно през неподвижния въздух и тихо поглъщаше всичко; очертанията на терасите и контурите изчезваха от възвишенията, а дърветата бяха загърнати с тежки плащове и одеяла, които меко блещукаха, обли и прости. Всичко се бе надвесило над къщата в падината, която сякаш се пълнеше. Увенчаните в бяло урни на моравата бавно потъваха, или поне така изглеждаше, във все по-дълбоките пластове.
— И утре няма да се измъкнете — продължи той. — Няма да стане без снегорин, който общината може и да се накани да изпрати, ако снегът отпусне достатъчно, за да има смисъл. Дано кучешката храна ми стигне.
Следобед продължиха упорито да четат, все по-изненадани. Вечеряха със семейство Бейли край кухненския огън замразена треска с пържени картофи и доста вкусно бисквитено руло с мармалад. Без никакво истинско обсъждане бяха постигнали съгласие за момента да отбиват въпросите за писмата.
— Е, струват ли нещо според вас, или не особено? — попита сър Джордж.
Роланд отвърна, че няма никаква представа за стойността на писмата, но че определено представляват интерес. Лейди Бейли смени темата и заговори за лов, който обсъждаха заедно с Мод и съпруга й, така че Роланд бе оставен на вътрешния си слух, изпълнен със словесни призраци и звука от потракващата му лъжица.
Качиха се горе рано и оставиха домакините си в царството им на приземния етаж, сега осеяно с петна топлина за разлика от голямото стълбище и дългия коридор, в който щяха да спят. Студеният въздух се изливаше надолу по каменното стълбище като копринен сняг. Подът на коридора бе с плочки в електрик и бронзово, изобразяващи строги лилии и нарове, сега смекчени от набилия се блед прах. Върху тях бяха постлани дълги и тук-там набрани пътеки, подобни на шаяк — „черги?“, обади се завладеният от думите ум на Роланд, който беше попадал на тази дума в стиховете на Р. Х. Аш, където някакъв подгонен свещеник бе притичвал „на пръсти по чергите и крадешком по каменните плочи“, преди стопанката на дома да го изненада. Тук пътеките бяха бледи и жълтеникави, а на места, където някой неотдавна се беше подхлъзвал, бе изтрито булото прах от блясъка на плочките.
На върха на стълбището Мод решително се обърна към него, официално наклони глава и каза:
— Лека нощ — изящните й устни бяха безкомпромисни.
Роланд смътно предполагаше, че сега, когато бяха заедно, биха могли — или би трябвало — да обсъдят как вървят нещата, да сравнят бележките и откритията си. Беше едва ли не техен академичен дълг, макар че всъщност се чувстваше изтощен от емоциите и студа. Ръцете на Мод бяха пълни с папки, които притискаше пред себе си като щит. В погледа й се четеше някаква машинална умора, която му се видя обидна.