Когато се върна в стаята си, погледна през прозореца навън в нощта. Вчерашните тъмни скупчени дървета бяха меки и искрящо бели; в квадрата светлина от прозореца му се открояваха уловените снежинки. Отдавна трябваше да е пуснал завесите, за да се предпази от студа, но не можеше толкова категорично да се откъсне от странното присъствие навън. Изгаси лампата и загледа как всичко посивя в множество сиви оттенъци — сребро, калай, лед, във внезапно откроилата се лунна светлина, в която снегът се сипеше едновременно по-гъст, по-жив и по-бавен. Сложи си пуловера и чорапите, покатери се в тясното легло и се сви на топка както предишната нощ. Снегът продължаваше да вали. Събуди се в малките часове от някакъв сън с огромно насилие и прелест, който отчасти произтичаше от първичния му детински страх, че нещо изскача изпод ръба на тоалетната чиния и се хвърля към него. В съня си беше безнадеждно омотан и оплетен в очевидно безкрайно усукано въже от ярък плат и течаща вода, украсено с венци, гирлянди и всевъзможни разпилени цветя, истински и изкуствени, извезани или нарисувани, под които нещо се вкопчваше или му убягваше, протягаше се към него или се изплъзваше. Когато го докосваше, то не беше там; когато се опитваше да повдигне ръка или крак, то го спираше, хващаше го, увиваше се около него. Гледаше с микроскопичното око на сънуващия големи сънища — можеше да се носи над метличината, да обследва шипковия цвят или да изгуби чувството си за форма в тънкостите на богородичния косъм. Нещото в съня му миришеше усойно и в същото време пищно и топло, с аромат на сено, мед и обещание за лято. Нещо се мъчеше да излезе и докато той пристъпваше по пода на стаята, която сънуваше, все по-засуканият шлейф на другото нещо се влачеше подире му, спъваше го и все повече удължаваше кръгообразните си дипли. В съзнанието му с гласа на майка му прозвуча „вир-вода е“ — укоризнено и въпреки това угрижено, а той забеляза, че се получава каламбур с това „вир“, защото нещото сякаш виреше забулените си ръце, докато се мъчеше да се освободи от омоталите го пластове. В съзнанието му прозвуча стих — „въпреки снега, въпреки снега“, и душата му примря от ужас, понеже не можеше да си спомни защо беше толкова важен този стих, който бе чул някога — къде, кога?
9
Старицата казала сбогом на момъка — достатъчно вежливо, макар и сопнато, и го изпроводила по пътя към границата, като му казала храбро да крачи само по пътеката, без да се отклонява нито наляво, нито надясно, макар че разни създания можело да го викат или да му махат примамливо, а от време на време можело да вижда вълшебни светлини, защото страната била омагьосана. Можело да зърне ливади или чешми, но трябвало да крачи само по каменистия път, така му казала, очевидно без особена вяра в силата на решимостта му. Ала момъкът казал, че иска да стигне до мястото, за което му бил разказвал баща му, и че иска във всичко да бъде верен и правдив, затова да не се бои. „Колкото до това, рекла старицата, все ми е едно дали белите самовили ще ти опоскат ръчичките, или мудните таласъми в тресавището ще се карат как да си поделят пищялите ти. Толкоз дълго съм живяла, че не давам пукнат грош за изхода от едно или друго дирене — за старите ми очи чистите бели кости по нищо не се различават от лъскаво князче в нова ризница. Ако стигнеш, стигнеш, ако ли не, ще видя блещукащия огън на самовилите в пустошта.“ „Въпреки това ти благодаря за учтивостта“, казал педантичният момък, на което тя отвърнала: „Вежливост е твърде изискана дума. Махай ми се от очите, преди да река да играя игрички“. Той не искал да се замисля що за игрички ще са това, затова забил шпорите в хълбока на верния си кон и с тропот препуснал по каменистата пътека.