А той им отговорил вежливо да продължат с онова, което имат да казват, защото не бил стигнал толкова изнурително и толкова далеч само за да се върне. Освен това имал заръка от баща си, която не можел да разкрие на това място.
— Вече я знаем — рекли трите девойки. — Отдавна те чакаме.
— Откъде да зная тогава — попитал момъкът с голяма дързост, но с глас, който изразявал най-смирено уважение — дали не сте белите самовили, за които говорят с такъв страх и почит в селата, през които минах на идване?
А те се разсмели ниско и високо, звънко и шепнешком и казали, че много се съмняват дали за въпросните същества се говори с толкова явна почит, но по въпроса за белите самовили сред простите хорица властват голямо суеверие и заблуда, на които може би не трябвало да има толкова много вяра.
— Колкото до нас — рекли те, — трябва да ни приемеш такива, каквито ни завари, и да съдиш за нас такива, каквито ни виждаш или каквито бихме могли да станем за теб — както трябва да постъпи всеки сърцат и прозорлив мъж.
И тогава момъкът казал, без сам да го знае, преди да проговори, че вече е решил да опита късмета си, сякаш нечий глас проговорил чрез него:
— Ще опитам.
— Избирай тогава — казали те, — и избирай мъдро, защото изборът ти е между две крайности — блаженство и мъка.
После и трите минали пред него всяка по реда си, всяка в собствената си малка клетка светлина, сякаш всяка била свещ и хвърляла лъчите на сиянието си на известно разстояние през стените на фенер. Докато се изреждали, всяка пеела и невидими инструменти й пригласяли със звън и сладко стенание. А последните лъчи на окървавеното слънце озарили побитите камъни, сиви на фона на сивото небе.
Първа била златната дама, която пристъпила гордо, а на главата й имало царствена златна корона, същинска филигранна кула от лъскави слънчеви лъчи и бляскави жички над хрупкави златни къдрици, натежали от богатства досущ като златното руно. Тя гордо протегнала златната кутия пред себе си, а от нея блеснали такива искрометни лъчи, че за миг го ослепили и се наложило да погледне в краката си и сивата папрат. Девойката запяла:
И той можел да протегне ръце и да ги стопли в студения сумрак, такъв пламък и сияние излъчвала тя, докато отминавала. И той помислил, че му предлага щастие, но въпреки това рекъл:
— Ще видя всички, преди да отговоря.
Тогава напред пристъпила сребърната дама, а на бледото й чело бледо пламтял бял полумесец и цялата била загърната с пъстри сребърни воали, които непрекъснато блещукали и трептели около нея, така че приличала на ходещ извор или на цъфнала овошка, окъпана в лунна светлина, която през деня може да поруменее и да се разгорещи от целувките на пчелите, но нощем се разтваря, цялата в бяло, за студената тайнствена светлина, която я благославя, без да я попари и без да узрява. И тя запяла:
И той помислил, че тя познава най-съкровените кътчета на душата му, и бил готов с копнеж да протегне ръце към нея, защото от песента й във въображението му изплували затворен прозорец във висока кула с легло, интимно скрито зад завесите, където би могъл да бъде най-истинският си аз. Защото сигурно онова, което му предлагала, бил той самият, както другата му предложила слънчевата земя. И той загърбил златната дама и щял да избере сребърната, ала се въздържал — от предпазливост или от любопитство, защото си рекъл, че въпреки всичко ще види какво може да предложи последната мъждива девойка в сравнение с двете си сладки сестри.
А тя се приближила едва ли не пълзешком, без да танцува и без горди стъпки, а някак неуловимо като сянка пред погледа му, озарена от застинал ореол мека светлина. Дрехите й не искрели и не блещукали, а се диплели, дълги и бледи като изваяните жлебове на мраморна колона с дълбоки лилави сенки, от сърцето на които също струяла мека светлина. Лицето й било сведено в сенките, защото тя не гледала него, а потъмнялото оловно ковчеже — от бледо по-бледо и на пръв поглед без никаква пантичка или ключалка, — което носела сгушено на възглавничката пред себе си. А на челото й имало венче от бели макове и безмълвните й копринени пантофки били като паяжина, а музиката й била неповторима, някаква гайда не от този свят, нито весела, нито тъжна, изпълнена с неустоим зов.