И тя запяла:
И тогава момъкът усетил, че му се къса сърцето, защото баща му толкова силно искал да занесе вкъщи тъкмо билката на покоя, за да сложи край на дългата му агония, и това бил единственият начин. И сърцето на момъка малко се разбунтувало, защото никак не му било приятно да изостави пищното ярко сияние на златната дама или чудесната ведрина на сребърната заради мекотата, безмълвието и сведените очи на тази видима-невидима трета девойка. Ала вие знаете, нали, както го знам и аз, мили деца, че той неизменно трябва да избере тъкмо тази, последната, и оловното ковчеже, защото така ни казва мъдростта на всички приказки, а верният избор винаги е последната сестра, нали? Да си позволим обаче за миг искрено да поскърбим за сребърните блаженства, които момъкът би предпочел, и за слънчевата земя с цветята, към която тайно клонят собствените ми предпочитания, а после благоприлично ще продължим, както сме длъжни, и ето — той улавя нежната ръка на третата девойка, както му повеляват съдбата и волята на баща му, и донякъде замислено казва:
— Ще дойда с теб.
А някой ден ще напишем всичко другояче, че не е дошъл, а е останал или че е избрал бляскавите сестри, или че отново се е върнал в мочурищата, за да живее свободен от съдбата, ако изобщо е възможно подобно нещо. Ала сигурно вече знаете, че се е случило онова, което е трябвало да се случи, няма начин да не го знаете, нали? Такава е силата на необходимостта в приказките.
И така, тя нежно го уловила за ръката и докосването на студените й пръсти било като целувката на нощни пеперуди или като хладен чаршаф след цял ден усилен труд, и тя обърнала лице към него, клепачите й се вдигнали и тя го погледнала, а той най-сетне видял очите й. Какво мога да кажа за очите й, освен че достатъчно било да ги погледне, и бил загубен, не виждал вече пустошта наоколо, нито другите две ярки същества, които кръжали безспир в клетките си от светлина, не виждал и верния си жребец, който го бил довел в тръс и насинен от седлото до самия край на познатия свят. Ако се опитам да ги опиша — ала не, не мога — въпреки че не, длъжна съм да го сторя, защото аз съм вашият хроникьор и задачата ми е да ви разкажа всичко… какво да кажа? Представете си тогава среднощ две езера близнаци, осветени от лъч, проникващ не от вън, а от вътре, някъде дълбоко, с някаква мъждукаща светлина, някакво обещание, прозиращо през дълбоките слоеве с цвят на тъмна слива — дълбоко, още по-дълбоко, още по-дълбоко. Представете си — когато девойката леко обърнала глава — онова черно, което все пак не бие на синьо, а е като черна слива с едва доловим оттенък кафяво, като леко горещия цвят на черна пантера, неподвижна, в очакване, озарена от лунната светлина.
— Ще дойда с теб — повторил момъкът и тя отвърнала достатъчно нежно, като наклонила глава, може би в покорен жест:
— Да вървим.
И девойката го повела нататък, отвъд прага с побитите камъни и под него, а конят му тревожно изцвилил, но той продължил напред, без да го чува. А въпреки че камъните изглеждали доволно прости сред мочурището, което сякаш смътно се разстилало зад тях, както и преди, той видял, че не било така, защото отвъд рамката на портала надолу започвала да се спуска пътека и се виела все по-надолу сред тераси сладостно благоуханни цветя, каквито никога не бил виждал нито насън, нито наяве, а те издухвали към него лек прашец от огромните си гърла и всичко било озарено от някаква светлина — нито ден, нито нощ, нито слънце, нито луна, нито ярка, нито сенчеста, а равномерната, вечна и неизменна светлина на онова царство…
Кристабел Ламот
10
Скъпа госпожице Ламот,
Не зная дали да се чувствам по-скоро насърчен, или обезсърчен от писмото Ви. Същественият момент в него е Вашето „ако решите да пишете отново“, защото с това позволение ме насърчавате повече, отколкото ме обезсърчавате с желанието Ви да не виждате никого, което съм длъжен да уважа. При това ми изпращате стихотворение, като мъдро отбелязвате, че стихотворенията струват повече от всички сандвичи на света. Така е наистина — особено Вашите, — но можете да си представите извратеното поетическо въображение и желанието му да се подхранва с въображаеми сандвичи с краставички, които, тъй като положително няма да бъдат поднесени, то си представя като своего рода английска манна небесна — съвършените зелени кръгчета, деликатния намек за сол, прясното светло масло, (и преди всичко) меките бели трохи и златистата коричка на току-що изпечения хляб — и така, както във всички аспекти на живота, неуморната фантазия идеализира онова, което може да се хапне и глътне на мига със сдържана ненаситност, като най-трезв факт.