Выбрать главу

Наистина искрено Ваш

Р. Х. Аш

Скъпи господин Аш,

Срамувам се от мисълта, че онова, което основателно може да сте сметнали за сдържаност или дори скъперничество от моя страна, е дало повод за щедрата и бляскава смес от остроумие и информация, която ми изпратихте. Благодаря Ви. Ако всички, на които съм отказала някой и друг питателен зеленчук, така охолно ме гощаваха с интелектуална храна, щях завинаги да остана непреклонна по въпроса за сандвичите — ала повечето молители се задоволяват с един-единствен отказ, което наистина е за добро, тъй като живеем съвсем тихо, две усамотили се дами, и въртим малкото си домакинство със сладките му ежедневни и необезпокоявани ритми и с границите на малката ни независимост, които сами сме определили, с основанието, че сме с нищо незабележителни — с Вашата деликатност ще разберете, веднъж поне говоря съвсем сериозно, че нито гостуваме, нито приемаме гости, двамата с Вас се срещнахме, защото Краб Робинсън беше приятел на скъпия ми баща — има ли изобщо някого, на когото да не е приятел? Нямах сили да откажа покана от негово име, ала въпреки това съжалявам, защото не излизам в обществото — дамата роптае твърде много, ще кажете Вие, но кръжащите Ви зелени видения на задоволство я трогнаха и за кратко й се прииска да има сили да даде по-задоволителен отговор. Ала щяхме да съжаляваме, наистина — не само аз, а и Вие.

Останах силно поласкана от доброто Ви мнение за малкото ми стихотворение. Не съм сигурна как да отговоря на въпроса Ви за клопката или прилъгването като свойства на изкуството… те са присъщи може би на изкуството на Арахна, а оттам и на простите крехки или искрящи женски творения, но със сигурност не могат да се отнесат към собствените Ви велики произведения. Порази ме предположението, че може да не съм чела поемата Ви за Месмер или за Селкърк на страховития му остров, изправен пред безмилостното море и очевидно безответния Създател… или за приспособенеца съсед с религиозната му повратливост или извръщане натам, накъдето духа вятърът. Би трябвало да излъжа на дребно, да кажа, че не съм ги чела, заради щастието да ги получа от ръката на самия автор, но човек трябва да остава верен на истината както в дреболиите, така и в големите неща, а това далеч не е дреболия. Трябва да знаете, че имаме внушителна редица томове с всичките Ви съчинения и че в малкия ни дом те често се отварят и се обсъждат също както по широкия бял свят.

Трябва да знаете също — или може би не — как да го кажа на Вас, когото познавам толкова отскоро? — но ако не го кажа на Вас, тогава на кого? — нали току-що писах, че човек трябва да остава верен на истината, а тази истина е толкова съществена… трябва да знаете следователно, и ето че в края на краищата трябва да събера кураж, че великата Ви поема „Рагнарьок“ бе повод за навярно най-тежката криза, която съм преживявала или се надявам да преживея в живота на простата ми религиозна вяра. Не става дума за това, че някъде отправяте нападки срещу християнството, което с наистина съвършено поетическо приличие изобщо не споменавате; нещо повече, в поезията си никога не говорите със собствения си глас или от собственото си сърце. (Онзи Пелагий не отстъпва по мъдрост на змията, увила се около най-тънките и търсещи въпроси и дирения за основанията на вярата ни, които в наши дни се изследват най-упорито и непрестанно. Вие познавате „извивките и криволиците“ на критическата философия, както се изразява Вашият Августин за Вашия Пелагий — към когото питая известна слабост, защото не е ли бил и той бретонец, каквато съм отчасти и аз, и не е ли искал съгрешилите мъже и жени да бъдат по-благородни и свободни, отколкото са били в действителност?…) Безумно се отклоних от „Рагнарьок“ и неговия езически Ден на Страшния съд, езическото му тълкувание за тайнството на възкресението, за новото небе и новата земя. Стори ми се, че казвате: „Такива приказки разказват и са разказвали хората — те не се различават една от друга, само ударението се променя“. Или дори: „Хората разказват онова, което биха искали да се случи или да бъде възможно, не онова, което е божествено ниспослано с думите — така трябва да бъде и наистина е така“. Стори ми се, че изкарвате Светото писание поредната вълшебна приказка — с такава сила на словото, с такава мощ на въображението. Обърквам се, няма да продължавам повече, моля да ми простите, ако казаното Ви изглежда непонятно. Усъмних се и признах съмнения, с които оттогава се налага да живея всеки ден. Достатъчно.