Нямах намерение да пиша всичко това. Нима можете да се съмнявате, че ще ми достави истинско удоволствие да получа Вашия „Свамердам“, ако все още сте склонен да ми изпратите препис, когато го завършите. Не мога да Ви обещая интелигентна критика — тя надали Ви липсва, ала Ви уверявам, че ще срещнете възприемчив и обмислен прочит. Безкрайно ме заинтригува разказът Ви за открития от него микроскоп и за иглите от слонова кост за проучване на по-миниатюрните живи форми. Вкъщи сме се занимавали малко с микроскопи и стъкла, но изпитваме твърде женска неохота да отнемаме живот… при нас няма да откриете колекция с карфици и хлороформ, само няколко обърнати буркана с временни гости — голям домашен паяк и какавидата на нощна пеперуда, ненаситен червей с множество крачка, който се оказахме напълно неспособни да идентифицираме и който е обладан от неспокоен демон — или омраза към буркани и паноптикуми.
Изпращам още две стихотворения. Те са част от една съвременна поредица за Психея, горкото момиче, изпълнено със съмнения, което взима небесната любов за змия.
Не отговорих на въпроса Ви за феята. Дълбоко съм поласкана — и също толкова дълбоко разтревожена, че я помните толкова живо, защото говорех… или се преструвах, че говоря… небрежно за нещо, което би могло да бъде приятно занимание или красиво проучване в някой незает с нищо ден…
В действителност съм си наумила да съчиня епос — или ако не епос, то поне сага, сказание или голяма митическа поема, а как може една бедна задъхана жена без никаква опора, само с лунна любознателност, да признае подобна амбиция пред автора на „Рагнарьок“? Ала изпитвам прелюбопитна сигурност, че мога да Ви вярвам по този въпрос, защото няма да ми се подиграете и няма да залеете феята на фонтана със студена вода.
Достатъчно. Имам още много по въпроса за метаморфозата — един от проблемите на нашето време и на всички времена, ако добре ги познаваме. Скъпи господине, простете развълнуваните ми излияния и изпратете, когато можете и ако искате, Вашия „Свамердам“ за поучение на
Вашата искрена доброжелателка
Кристабел Ламот
[Приложено]
Скъпа госпожице Ламот,
Колко великодушно от Ваша страна в крайна сметка да пишете, и то толкова бързо и изчерпателно. Надявам се, че не Ви отговарям твърде стремглаво — за нищо на света не бих искал да Ви тормозя и да се натрапвам, но в казаното от Вас имаше толкова много интересни неща, че бих искал да запиша мислите си, докато са още свежи и ясни. Стихотворенията Ви са чудесни и оригинални — ако разговаряхме лично, щях да се осмеля да изложа една-две догадки за по-дълбоките измерения на загадъчната алегория в „Психея“, които нямам куража или нахалството да напиша черно на бяло. Започвате така малодушно с Вашата посърнала принцеса и полезните дребни твари, а завършвате почти противоположно, с морален отказ от какво? Това е трудното — от монархията или човешката любов, от Ерос, противопоставен на Агапе, или от злобната Венера? Наистина ли социалната привързаност в мравуняка е по-добра от любовта между мъжете и жените? Така или иначе, остава Вие да сте съдник — стихотворението е Ваше и при това е хубаво, а в човешката история има достатъчно свидетелства за високи до небето кули, подпалени заради нечий страстен каприз, или за клети души, заробени в съюз без любов, наложен от родителската воля или повелите на потеклото, или за приятели, които се убиват… Ерос е лошо и изменчиво малко божество и аз до голяма степен се придумах да приема Вашия начин на мислене, госпожице Ламот, все още без да го разбирам напълно.