След като отдадох на стихотворенията Ви първостепенното внимание, което заслужават, трябва да Ви кажа, че донякъде се разтревожих от мисълта, че поемата ми е предизвикала съмнения във Вас. Сигурната вяра — истинската и всеотдайна молитва, е нещо прекрасно и истинско независимо как сме длъжни да я тълкуваме днес, и не бива да бъде обезпокоявана от лутанията и търсенията на ограничения ум на Р. Х. Аш или на някой друг озадачен изследовател на нашето столетие. „Рагнарьок“ бе написан напълно чистосърдечно в дните, когато аз самият не поставях под въпрос сигурните библейски твърдения, нито вярата, която са ми предали отците и дедите ми. Някои я прочетоха по различен начин — сред тези читатели бе и дамата, на която бе писано да стане моя жена, и тогава се стреснах и изненадах, че поемата ми може да се тълкува като някакъв вид неверие… защото я бях замислил като ново потвърждение на универсалната истина за живото присъствие на Всеобщия Отец (с каквото и име да се нарича) и за надеждата за възкресение, все едно от какво връхлитащо бедствие и все едно под каква форма. Когато в поемата ми Один, предрешен като странника Ганградер, пита великана Вафтруднир коя дума е прошепнал бащата на боговете в ухото на мъртвия си син Балдур на погребалната му клада — онзи младеж, който съм бил тогава, най-набожно имаше предвид думата да бъде „възкресение“. Онзи млад поет, който едновременно съм и не съм аз, не се затрудняваше да предположи, че мъртвият северен бог на светлината може да е първообраз или образ на мъртвия Син на онзи Бог, който е Отец на християнството. Ала както сте доловили, това е двузъб двигател, наточено острие, което реже и в двете посоки — да кажем, че истината в приказката се крие в нейното значение, а приказката е само символ на някаква вечна истина, значи да направим крачка по пътя, където всички приказки са равни… А съществуването на едни и същи истини във всички религии е голям довод както за, така и против върховната истинност на единия бог.
Сега трябва да Ви призная нещо. Написах и унищожих един друг отговор на писмото Ви, в който почти искрено Ви призовавах да се държите здраво за вярата си и да не се заплитате в „извивките и криволиците“ на критическата философия. Писах Ви също, което може би не е безсмислица, че женските умове, по-интуитивни, по-чисти и не тъй завладени от терзания и напрежения както умовете на простите мъже, може би се придържат сигурно към истини, които ние, мъжете, може би губим от толкова много въпроси, от толкова много механично и безплодно питане. „Човек може да притежава истината, както притежава някой град, и въпреки това да бъде принуден да я предаде“, мъдро отбелязва сър Томас Браун и аз не бих направил решаващата стъпка да Ви поискам ключовете от този град в името на лъжовни твърдения.
Ала си помислих — с основание, нали? — че няма да Ви стане особено приятно да Ви отнема участието в спора, като се позова на по-висшата Ви интуиция и избягам от полесражението?
Не знам защо или как, но го чувствам с цялото си сърце, затова не мога да увъртам с Вас, дори по-зле, не мога с подобаващо приличие да оставя необсъдени въпроси от такава важност. С Вашия остър ум вече сте забелязали как никъде в това писмо не заявявам, че и сега поддържам простите или невинни възгледи на младия поет, написал „Рагнарьок“. Ала ако Ви кажа какви възгледи поддържам — какво ще си помислите за мен? Ще продължите ли да споделяте мислите си с мен? Не зная — зная само, че ме е обладал някакъв порив да казвам истината.
Не съм се превърнал в атеист, нито в позитивист, най-малкото не до онези религиозни крайности, при които някои превръщат в своя религия човечеството — макар че желая доброто на себеподобните си и ги намирам за безкрайно интересни, на небето и на земята съществуват много повече неща от онова, което е създадено за тяхно, тоест наше, благо. Религиозният порив би могъл да произлиза от нуждата да вярваме или от способността да се удивяваме и собствените ми религиозни чувства винаги са се вдъхновявали по-скоро от второто. Трудно ми е да се справям без Създател — колкото повече виждаме и разбираме, толкова по-голямо удивление буди тази чудновато несвързана грамада от неща, които въпреки всичко не съществуват в безпорядък. Ала избързвам твърде много. Не мога и не бива да Ви товаря с пълната изповед за моите твърде объркани, твърде непоследователни, едва заченати идеи, възприятия, полуистини, полезни измислици, които се боря да постигна, но далеч не съм овладял.