Истината е, скъпа госпожице Ламот, че живеем в стар и изморен свят, свят, който е продължил да трупа умозрения и наблюдения, докато накрая някои истини, може би доловими в ярката зора на човечеството от младия Плотин или от екзалтирания Йоан на Патмос, са угаснали под палимпсест от гъсти рогови образувания върху онзи ясен поглед — както влечугите, преди да изтръгнат новото си гъвкаво и блестящо тяло, са заслепени от кората на старата си кожа, или както красивите очертания на вярата, извисили се в устремените кули на старите манастирски църкви и абатства, се изхабяват от времето и мръсотията под мекия покров саждиви отлагания от нашите промишлени градове, от богатството ни, от самите ни открития, от нашия напредък. Не съм манихеец, затова не мога да повярвам, че ако съществува, Създателят не ни е създал — нас и света ни — такива, каквито сме. Той ни е създал любопитни, нали? — създал ни е вечно питащи и писарят на „Битие“ добре помества източника на всичките ни нещастия в тази ненаситност за знания, в известен смисъл най-големия остен, който ни тласка към добро. Добро и зло. А и от двете, длъжен съм да вярвам, ние притежаваме повече от своите първобитни родители.
При това положение моят голям въпрос е: дали Той се е оттеглил от очите ни, за да можем с усърдието на собствените си съзрели умове да открием пътищата Му, които сега са толкова далеч от нас, или ние самите, поради грях или поради някакво необходимо закърняване на кожата преди следващите стадии на метаморфозата, сме достигнали някакъв етап, където по необходимост осъзнаваме невежеството си и своята отдалеченост — и дали тази необходимост е здраве, или болест?
В моя „Рагнарьок“, където всемогъщият Один се превръща в обикновен питащ странник в Средната земя и по необходимост е унищожен с всичките му творения на последното полесражение в края на последната страшна зима… там слепешком клонях към някакъв въпрос от този род, без да го знам…
След което идва и целият въпрос каква точно истина може да бъде предадена в една чудодейна приказка, както правилно я наричате, ала ужасно потъпквам Вашето търпение, което може би вече съм изчерпал, може би се поставих отвъд предела на Вашето остро и проницателно внимание…
А и не отговорих на онова, което казвате за Вашия епос. Ако мнението ми все още Ви вълнува — защо да Ви вълнува? Вие самата сте поет и в края на краищата трябва да Ви вълнува единствено собственото Ви мнение — защо да не е епос? Защо да не е митологична драма в дванайсет книги? Не виждам в природата причина защо жена да не може да напише подобна поема също като мъж — стига да реши.
Безцеремонно ли Ви звучи? Така е, защото ме разстройва мисълта как изобщо може Вие, с Вашето дарование, да допуснете, че е необходимо каквото и да било извинение за такова начинание.
Прекрасно осъзнавам, че трябва да се извиня за тона си в цялото писмо, което няма да препрочитам, защото нямам сили да го преправям отново. Така и ще пристигне при Вас неодялано, неполучило причастие, неизгладено, а аз ще чакам с примирение и свито сърце, за да видя дали според Вас е възможен някакъв отговор…
Ваш Р. Х. Аш
Скъпи господин Аш,
Простете, ако мълчанието ми се проточи твърде дълго. Размишлявах не дали, а какво бих могла да отговоря, тъй като ми оказвате честта — замалко да напиша болезнената чест, ала не, не е така — да ми доверите съкровените си мисли. Не съм госпожица от някой евангелски роман, за да изпадна в изящна истерия от — възвишени! — отрицания или опровержения на искрените Ви съмнения, а и отчасти съм съгласна с Вас — съмнението, съмнението е повсеместен белег на живота ни в тази епоха и на този свят. Не оспорвам вижданията Ви за историческото ни положение, далеч сме от извора на светлина и знаем неща, заради които простата вяра трудно може да се задържи, трудно може да се проумее, трудно може да се овладее.
Пишете много за Създателя, когото не наричате Отец… освен в скандинавската Ви аналогия. Ала за истинската история на Сина казвате удивително малко… а именно тя е в сърцевината на живата ни вяра — живота и смъртта на Бога, превъплътен в човек, нашия истински приятел и Спасител, нашия пример за подражание, чието възкресение след смъртта е надеждата на всички ни за бъдещ живот, без която злополучната и явна несправедливост на отредения ни земен път би била непоносима насмешка. Ала пиша като проповедник, а жените — по закон — не сме подходящи за тази работа… и не Ви казвам нищо ново освен онова, което с Вашата мъдрост сигурно безкрайно сте премисляли.