Выбрать главу

И тогава се появявате Вие с изблик небрежна мъдрост, която очевидно не Ви струва никакво усилие, и му вдъхвате нов живот чак до собствения Ви изпълнен със съмнение въпрос накрая — дали Той го е сторил, оживял ли е Лазар? Дали Той, Богочовекът, наистина е възкресил мъртвеца, преди сам да възтържествува над смъртта, или всичко е само плод, както смята Фойербах, на човешкото желание, самовъплъщаващо се в приказка?

Молите ме да Ви кажа, че за мен Той е жив.

Да, жив е — но как? Как? Наистина ли вярвам, че този човек е стъпил в костницата, където Лазар вече е бил разложен труп, и му е казал: „Стани и ходи.“?

Наистина ли вярвам, че всичко това е само плод на надежди, мечти и изопачен фолклор, разкрасен от прости хора за лековерните?

Живеем във век на научна история, когато пресяваме доказателствата, знаем определени неща за разказите на очевидци и доколко е разумно да се осланяме на тях, ала какво е видял този оживял мъртвец (имам предвид Лазар, не неговия Спасител), какво е разказал или си е мислил, или е уверил любящото си семейство, че се крие отвъд страшния праг — за това нито дума.

Така че, ако пресъздам измислен разказ на очевидец, но все пак достоверен, възможен разказ, дали художествената ми измислица вдъхва живот на истината, или разпаленото ми въображение придава правдоподобност на някаква колосална лъжа? Дали постъпвам като евангелистите, възстановявайки събитията и разказа в по-късно време? Или като лъжепророците изпълвам с въздух измамни образи? Нима съм магьосник като вещиците на Макбет, който смесва лъжи и истини в сияйни форми? Или съм нищожен писар на пророческа книга, който разказва тази истина, що в мен се крие, с помощта на измислица, която признавам за моя собствена, както Просперо признава Калибан — никъде не твърдя, че този римски преброител, тъпоумният грубиян, не е единствено мое творение, глинен дудук, през който да посвиря.

Това не е отговор, ще кажете Вие, свела глава, съзерцавайки ме остро като мъдра птица, и ще произнесете присъда срещу моето увъртане.

Знаете ли, единственият живот, в който съм сигурен, е животът на въображението. Каквато и да е абсолютната истина или неистина за този стар живот в смъртта, поезията може да стори така, че този човек да живее, докато не се изчерпа вярата, която Вие или някой друг избирате да му дадете. Не твърдя, че дарявам живот на Лазар като Него, но може би като Елисей, който легнал върху мъртвото тяло и му вдъхнал живот.

Или както е постъпил поетът на Евангелието — защото е бил поет, какво друго, ако не поет — независимо дали е бил учен историк или не.

Усещате ли какво искам да кажа? Когато пиша, аз знам. Спомнете си чудесните думи на младия Кийтс: „Не съм сигурен в нищо освен в светостта на сърдечната привързаност и истината на въображението“.

Отбележете, не казвам: красотата е истина, истината е красота и прочие общи приказки. Казвам, че без въображението на Създателя за нас нищо не може да бъде живо — било то живо или мъртво, някога живо, а сега мъртво или очакващо живот…

Уви, опитах се да споделя своята истина, а написах само ужасни общи приказки за поезията. Ала Вие знаете, вярвам, че знаете…

Кажете ми, че знаете — и че никак не е просто, нито просто може да бъде отхвърлено, — че съществува истина на въображението.

Скъпи господин Аш,

Макбет е бил магьосник. Ако не бе намерил края си от мъж, нераждан от жена, и острия му меч, не смятате ли, че добрият крал Джеймс с благочестивата му „Демонология“ нямаше да пожелае да го изгори?

Ала в наши дни можете да си седите кротко и да се оправдавате — о, аз съм само поет и ако настоявам да приемаме истината единствено чрез живота или чрез живеца на лъжите, в това няма нищо лошо, защото сме закърмени и с двете още с майчиното мляко, те са неразделни, такава е човешката природа.

Той е казал: „Аз съм Истината и Животът“. Какво ще кажете за това, господине? Нима това е приблизително изявление? Или поетическа отсянка? Какво е това? То кънти през вечността, АЗ СЪМ…

Не отказвам да призная, и тук слизам от проповедническия си постамент, от моя недостижим амвон, че има истини като Вашите. Кой съдник не знае, че агонията на Лир и болката на Глостърския херцог са истински, макар че те никога не са живели или поне не са живели така? Ще ми отговорите, че наистина са живели по един или друг начин и че той — У. Ш., мъдрец, магьосник и пророк, отново им е вдъхнал огромен живот, дотолкова, че никой актьор не би могъл да изиграе ролята си, а трябва да остави на нас двамата и на собственото ни усърдие да си я представим от плът и кръв.