Разбира се, познавам цитирания от Вас пасаж от Парацелз. А с присъщата Ви проницателност сте видели, че се интересувам от другите страни в облика на феята Мелюзина, защото тя има две лица — на противоестествено чудовище и на много горда, любяща и сръчна жена. Това е странна дума, но сякаш никоя друга не върши работа — всичко, до което се докосне, е направено добре, дворците й са построени безупречно, камъните са положени правилно, нивята й са пълни с благодатно жито, а според една легенда, която баща ми откри, тя дори донесла боба в Поату, истинския фасул — което сочи, че е доживяла чак до XVII в., защото баща ми доказа, че преди тази дата там не се е отглеждал боб. Не мислите ли, че е била не само страшилище, а и някаква богиня на изобилието, Foison — може би френска Церера, или ако се обърнем към Вашата собствена митология — Баба Хола или Фрея, богинята на пролетта, или Идун със златните ябълки?
Наистина във всичките й потомци има нещо чудовищно. Не само Жофроа Големия зъб, или Глиганските бивни, но и другите, които са станали крале на Кипър и Армения, те имали уши като дръжките на стомна или накриво разположени очи.
Ами ужасното триоко отроче, което в мига на метаморфозата си тя помолила Раймонден незабавно да убие със собствените си ръце — какво да кажем за него?
Ако се захвана с това, донякъде бих го написала от гледната точка на Мелюзина. Не както бихте постъпили Вие, от първо лице, сякаш обитавам кожата й, а гледайки на нея като на злощастно създание, едновременно могъща и крехка, вечно обладана от страх да не се завърне в скиталчеството на ефира, не вечния, а в крайна сметка унищожения ефир…
Викат ме. Не мога да пиша повече. Трябва да побързам да го запечатам, боя се, че стана оплакваческо писание — чува се оздравително мърморене, отново ме викат… трябва да свършвам. Вярвайте, най-искрено Ваша
Скъпа госпожице Ламот,
Вярвам, че в домакинството Ви вече всичко е наред и работата Ви спори — по Мерлин и Вивиан и по все по-завладяващата Мелюзина. Колкото до мен, вече почти завърших поемата за Свамердам — готов съм с грубо нахвърлян вариант на цялото, зная какво ще влезе и какво е изоставено за вечни времена с неимоверно прискърбие, и когато разчистя куп несъвършенства, ще направя първата си белова за Вас.
Останах запленен и трогнат от краткия портрет на Вашия баща, на чието огромно научно творчество винаги съм се възхищавал и чиито произведения съм чел и препрочитал особено често. Какъв по-добър баща би могъл да има един поет? Споменаването на Стария моряк ми даде кураж да се запитам дали той е избрал името Ви и дали сте кръстена на героинята на Колридж от незавършената му поема? Не е имало повод да Ви разкажа, макар че го разказвам на всичките си познати, и то със същото постоянство, с което милият Краб разказва как е спасил бюста на Виланд — веднъж се срещнах с Колридж, заведоха ме в Хайгейт, когато бях много млад и зелен, и имах щастието да чуя ангелския му (и леко самомнителен) глас да говори пространно за съществуването на ангелите и дълголетието на тисовете, за замирането на живота през зимата (баналното и истински дълбокото се сипеха едно през друго), за предчувствията и за задълженията на човека (а не за правата му) и за това как шпионите на Наполеон били по петите му в Италия след завръщането му от Малта, за истинските сънища и лъжовните сънища. И още какво ли не, струва ми се. Но нито дума за „Кристабел“.
Бях толкова млад и зелен, извънредно много се притеснявах, че сред бляскавия порой на монолога му нямах никакъв шанс да вмъкна собствения си глас, за да се чуе, че мога да мисля в такава компания, да бъда забелязан. Не зная какво съм щял да кажа, ако ми бяха дали възможност да говоря. Твърде вероятно нещо безплодно или глупаво, някой ерудиран или безпредметен въпрос за неговата доктрина за триединството или дебелашко желание да ми разкаже края на „Кристабел“. Не мога да понасям, когато не знам края на приказката. Започна ли веднъж, чета и най-тривиалните неща само заради трескавата ненаситност да погълна края им, сладък или стипчив, и да приключа с нещо, с което изобщо не е трябвало да се захващам. И Вие ли сте така? Или сте по-придирчив читател? Оставяте ли безполезното? Имате ли някакви привилегировани прозрения за възможния край на великата приказка на С. Т. К. за Кристабел?… която така дразни любопитството, защото като в най-добрите приказки е невъзможно да се предскаже какво може да се случи накрая, а е задължително… но никога няма да разберем, тайните й спят заедно с нейния летаргичен и разпилян автор, който нехае за раздразнителното ни недоумение…