Скъпи приятелю,
Как да Ви отговоря? Бях рязка и неблагодарна — поради страх от разколебана целеустременост и защото съм глас… едва доловим глас, свикнал да мълчи… глас на просител, викнал сред вихрушка… която не мога чистосърдечно да Ви опиша. Дължа Ви обяснение, ала НЕ БИВА — и въпреки това съм длъжна да го сторя, иначе ще бъда осъдена заради черна неблагодарност и други, по-дребни пороци.
Ала наистина, господине, няма полза. Скъпоценните писма са твърде много, твърде малко, а най-вече и преди всичко, трябва да го кажа… компрометиращи.
Каква студена тъжна дума. Думата, която използват Той — светът, и Тя — съпругата му, тази престорена светица. Ала ни носи свобода.
Ще се разпростра по темата за свободата и несправедливостта.
Несправедливо е, че искам свободата си от Вас — от Вас, който изцяло я зачитате. Така благородно сте го казали, как мога да обърна гръб…
За доказателство ще Ви разкажа една история. Дребна история за дребни, безименни и незапомнени постъпки. Има причина домът ни да се казва „Витания“. За Вас и в чудесната Ви творба Витания е мястото, където учителят възкресява мъртвия си приятел, преди да е дошъл часът… само него.
Ала за нас, жените, това е място, където нито сме слугували, нито на нас са слугували — горката Марта, какво слугуване, какъв товар! — затова се сопва на сестра си Мария, която седи в нозете Му, слуша словото Му и избира единственото, от което Той има нужда. Също като Джордж Хърбърт и аз вярвам, че „тоз, що стаята премита по Твоите закони, и тях, и делото си е изпълнил“. Двете със скъпата ми спътница замислихме проект — да си устроим собствена Витания, където всички занимания да се извършват в духа на любовта и по Неговите закони. Трябва да знаете, че се запознахме на една от чудесните сказки на господин Ръскин за достойнството на занаятчийството и отделната творба. Такива бяхме и двете — искахме да живеем живота на съзнанието и да създаваме хубави неща. Премислихме и установихме, че ако съберем скромните си средства и успяваме да припечелваме по нещо с уроци по рисуване или от продажбата на вълшебни приказки, дори стихотворения, бихме могли да съградим за себе си живот, в който неблагодарният труд е изкуство и е свещен, както всъщност е възможно според господин Ръскин… и се споделя, без да има господар (освен Него, Господа наш, който е бил в истинската Витания). Ала трябваше да се отречем от нещо. И то не от тогавашния ни живот — задушаващата дъщерна преданост към майка, отдадена на светския живот, и благородната робия на гувернантка, това не бе никаква загуба и от тях избягахме на драго сърце, твърдо посрещайки всяка съпротива. Ала трябваше да се отречем от външния свят и обичайните женски надежди (а с тях и обичайните женски страхове) в замяна на… дали ще посмея да кажа изкуство?… в замяна на ежедневните задължения на занаятчийския труд, от изискани завеси до мистични платна, от бисквити със захарни рози до епоса за Мелюзина. Така бе сключен договор, не ще продумам повече. Избран бе начин на живот, от който — трябва да ми повярвате — бях чудно щастлива, и то не само аз.
(А писмата, които си пишем… така се пристрастих към тях, че искам да Ви попитам — виждали ли сте някога господин Ръскин да демонстрира изкуството на природата, като рисува камък с пъстри жилки в чаша с вода? Краските му са ярки като скъпоценности, моливът и четката му са толкова изящни, описанието му защо трябва да видим онова, което действително е там, е толкова точно… ала не бива да продължавам, наистина трябва да спрем…)
Избрала съм път, скъпи приятелю, и трябва да го следвам. Ако искате, мислете за мен като за дамата от Шалот, ала с по-скромна мъдрост, която не избира глътката въздух навън и мразовитото пътешествие по реката към смъртта, а вместо това избира прилежно да се взира в пъстрата си паяжина, да работи с трудолюбивата совалка, да направи нещо — да затвори капаците на прозорците и шпионката…
Ще кажете, че не сте заплаха за това. Ще приведете разумни доводи. Има неща, които не сме си казали, с изключение на едно… което така безпогрешно определихте.
Зная го с най-съкровената си същност — заплаха съществува.
Бъдете търпелив. Бъдете щедър. Простете
Ваша приятелка
Кристабел Ламот
Скъпа приятелко,
Последните ми писма са като гарваните на Ной — прелитат над пустата водна шир, над тлъстата Темза в тези дъждовни дни и изчезват, без да се върнат или да донесат признак на живот. Най-силно се надявах на последния, по когото изпратих екземпляр на „Свамердам“ още преди да е изсъхнало мастилото. Реших, че няма как да не познаете — в известен смисъл сама го призовахте, защото без Вашите тънки наблюдения, без Вашия филигранен усет за живота на миниатюрните нечовешки твари обликът му щеше да е далеч по-груб, не тъй отчетлив върху сухите му кости. Никога досега друго мое произведение не е било писано за определен читател — само за мен самия или за някакво полуоформено alter ego. Вие не сте това — обръщам се към Вашето различие, към другостта Ви… пленен, заинтригуван. И сега суетата ми, както и още нещо, чувството ми за чисто човешко приятелство, са наранени от това, че не можете — защото е нелепо да се твърди, че не смеете — дори да приемете произведението ми.