Ако съм Ви обидил, наричайки последното Ви тъй отдавнашно писмо противоречиво (каквото действително беше) или плахо (каквото действително беше), моля да ми простите. С пълно право можете да попитате защо така упорито продължавам да пиша на жена, която е заявила, че не може да поддържа приятелство (за което също е заявила, че е ценно за нея), и остава непреклонна в своето мълчание, в своя отказ. Някой любовник може наистина с чест да приеме подобна раздяла, ала как да го стори един миролюбив и ценен приятел? Не съм и промълвил, нито подметнал и подхвърлил и най-слаб намек за неподобаващо внимание: „ако нещата бяха различни, ах, тогаз…“ или „очите Ви, които, зная, са тъй ярки, биха могли да прочетат…“… не, нямаше нищо подобно, всичко извираше от чистосърдечните ми мисли, които са много по-близо до истинската ми същност, отколкото подобни галантни безсмислици… тъкмо това ли не можете да понесете?
Защо упорствам толкова? И аз не знам. Може би заради бъдещи произведения, като „Свамердам“, защото си давам сметка, че неусетно съм започнал да Ви възприемам — не ми се подигравайте! — като муза.
Би ли могла дамата от Шалот да напише „Мелюзина“ в залостената си кула зад дълбокия ров?
Е, ще отговорите, твърде сте заета сама да пишете поезия, за да заработвате допълнително и като муза. Не ми беше хрумнало, че двете са несъвместими — даже напротив, може да се смята, че се допълват. Ала Вие сте непреклонна.
Не се заблуждавайте от шеговития ми тон. Изглежда, само той ми е останал. Ще се надявам без надежда това писмо да бъде гълъбицата, която ще се върне с дългоочакваната маслинова клонка. В противен случай ще престана да Ви безпокоя.
Вечно и искрено Ваш
Р. Х. Аш
Скъпи господин Аш,
Не за първи път сядам да пиша това писмо. Не зная нито как да започна, нито как да продължа. Възникна едно обстоятелство — не, вече не зная дори как да пиша, защото как може обстоятелството да възникне и в каква премяна би се явило подобно същество?
Скъпи господине, писмата Ви не са стигнали до мен, защото има причина. Нито писмата Ви като грабливи гарвани, нито стиховете Ви, което е безкрайна загуба за мен.
Боя се, всъщност зная със сигурност, при все че нямам доказателство, което да съм видяла с очите си, че са били взети.
Днес случайно избързах, за да посрещна пощальона. Стигна се почти до книжна… схватка. Сграбчих плика, за мой срам… за наш срам и двете сграбчихме плика.
Моля Ви, умолявам Ви, казах Ви самата истина — недейте да осъждате. Опитвали са се да опазят честта ми и въпреки че не споделям съвсем представата за чест, подтикнала такава ревностна загриженост, трябва да бъда признателна, трябва… и наистина е така.
Ах, господине, разкъсват ме противоречиви чувства. Признателна съм, вече Ви го казах. Но също съм ужасно разгневена за това, че са ме мамили така, разгневена съм и от Ваше име, защото можеше да преценя, че е най-добре… да не отговарям на писмата Ви, но никой друг няма право да ги пипа, все едно какви са били мотивите му.
Не мога да ги намеря. Казаха ми, че са унищожени, разкъсани. И с тях „Свамердам“. Как може да се прости това? А как може да не се прости?
Домът ни, някога така щастлив, кънти от рев и вой и черно главоболие като болезнено було… Трей се щура из къщата, монсеньор Дорато не издава звук, а аз… аз крача, не мога да спра… и се питам към кого да се обърна… и мисля за Вас, приятелю, неволния виновник за толкова много печал…
Всичко е някакво недоразумение, сигурна съм.
Вече не знам кое бе правилно и неправилно в изначалната стъпка, да спрем да пишем…
Ако е било, за да се опази хармонията в къщата, то сега тя е напълно съсипана, разстроена и креслива…
Ах, скъпи приятелю… толкова съм разгневена… пред плувналите ми очи прелитат странни огнени светкавици…
Не смея да пиша повече. Не мога да бъда сигурна, че нещо друго, изпратено от Вас, ще стигне до мен… невредимо… ако изобщо стигне.
Поемата Ви е изгубена.
Ами аз, така лесно ли ще се откажа? Аз, която толкова се борих за независимостта си от семейството и обществото? Не, няма да се откажа. Осъзнавайки опасността да Ви се сторя непоследователна, слабоволна, отстъпница… жена — ще Ви попитам дали ще можете да излезете на разходка в Ричмънд Парк… по кое време?… сигурно сте зает… в някой от следващите три дни към 11 сутринта. Ще настоите, че времето е неблагоприятно за подобни неща. Последните няколко дни бяха ужасни. Водата толкова се покачи, Темза се шири с всеки прилив и вече превзема крайбрежната ивица и стената на кея, катери се нагоре с вълнисто ожесточение, смее се и залива крайбрежния калдъръм, нахлува в градините, кръшно пропълзява, без да обръща внимание на вратичките и дървените огради, бълбука кафява и мощна, а по дирите й се влачи неописуем шлейф от памучни отпадъци, пера, прогизнали дрехи и мъртви дребни твари, който потапя маргаритките и незабравките и протяга пипала към подранилите ружи. Но въпреки това ще бъда там. Ще изляза с Трей, поне той ще ми е признателен от все сърце, въоръжена със здрави боти и чадър, ще мина през портата на Ричмънд Хил и ще се разхождам, ако решите да дойдете.