Трябва да Ви се извиня и държа да го направя лично.
Това е маслиновата ми клонка. Ще я приемете ли?
Ах, изгубените стихове…
Ваша предана приятелка
Скъпа приятелко,
Надявам се, че сте се прибрали благополучно. Гледах след Вас, докато не се скрихте от очите ми — двете малки боти, изпълнени с решителност, и четирите подскачащи сиви лапи, от които бликваха фонтанчета на всяка крачка… не се обърнахте нито веднъж. Поне Вие не се обърнахте — Трей на няколко пъти завъртя сивата си глава, надявам се, със съжаление. Как можахте да ме заблудите така? Най-прилежно очаквах да видя дребен шпаньол или енергична млечна хрътка, а изведнъж се появихте надвита и полускрита от грамадно сиво същество, излязло сякаш от ирландска приказка или северна сага за лов на вълци. Какво ли друго така дяволито сте ми описали в невярна светлина? Представата ми за дома Ви се променя всеки ден — стрехите се местят, прозорците се издължават и се усмихват, живият плет се приближава и отстъпва, всичко непрестанно мени формата си и се намества, нищо не е постоянно. Ала все пак зърнах лицето Ви, макар и само за миг, под мокрия ръб на бонето и сводестата сянка на огромния и извънредно целесъобразен чадър. В началото и в края докоснах ръката Ви, която се отпусна в моята — надявам се и вярвам — с пълно доверие.
Каква незабравима разходка, какъв вятър! Спиците на чадърите ни се счепкваха, щом доближавахме глава да поговорим, и безнадеждно се оплитаха, свистящият вятър отнасяше всяка дума, край нас прелитаха изтръгнати зелени листа, а сърните на върха на хълма препускаха към мъчително надвисналата лавина оловносиви облаци. Защо Ви казвам всичко това, нали бяхте там? За да преживеем заедно думите, както преживяхме порива на вятъра и внезапната тишина, щом бурята за миг утихнеше. Бяхме се пренесли във Вашия свят, във Вашата водна империя, моравите тънеха под водата като град Ис, дърветата растяха едновременно надолу и нагоре от корените, а облаците равнодушно се вихреха, без да разграничават в листака въздух и вода…
Какво друго да кажа? Правя Ви нов препис на „Свамердам“ — трудна задача, защото продължавам да откривам дребни несъвършенства, някои от които поправям, а други просто ме тревожат. Ще го получите следващата седмица. Следващата седмица ще се разходим отново, нали — защото вече сте наясно, че не съм людоед, а благ и донякъде боязлив господин?
Усетихте ли и Вие като мен колко странно и същевременно съвсем естествено бе да изпитваме такова смущение един пред друг, при положение че на белия лист се познаваме толкова по-добре? Имам чувството, че съм Ви познавал винаги, но въпреки това търся любезни изрази и изтъркани въпроси — на живо сте толкова по-загадъчна (предполагам, че с повечето от нас е така), отколкото изглеждате в следите от мастило и плетениците на буквите. (Може би с всички ни е така. Не мога да кажа.)
Няма да пиша повече. Както ме помолихте, адресирал съм писмото до поискване в пощата в Ричмънд. Тази заговорническа потайност не ми допада, не ми харесва намекът за нечисти действия в такава стъпка, нещо в това ме спира. Не мисля, че е лесно и за Вас със светкавичната Ви морална прозорливост и с гордото Ви чувство за собствената Ви морална независимост. Не можем ли да измислим нещо по-добро? Дали ще стихне тази тревога? Оставям се във Вашите ръце, но с безпокойство. Дайте ми знак, ако можете, че сте получили това първо писмо, което ще Ви чака. Дайте ми знак как сте — и че скоро ще се срещнем отново. Предайте моите почитания на Трей…