Скъпи приятелю,
Писмото Ви пристигна благополучно. Изразът, който сте избрали — заговорническа потайност — попадна право в целта. Ще си помисля, сред воали и водовъртежи от препятствия, ще си помисля и може да ме осени нещо по-добро… а не само главоболие.
Не ще забравя лесно сияйната ни разходка по влажната земя. Не ще забравя ни едничка Ваша дума — нито любезното замълчаване, нито откраднатите мигове, в които говорихте правдиво и справедливо за бъдния живот. Надявам се, ще мога да Ви убедя, че сеансите на госпожа Лийс заслужават сериозното Ви внимание. Те носят неизразима утеха на безутешните. Миналата седмица една жена — госпожа Томпкинс, повече от десет минути държа в скута си починалото си дете — по думите й усетила познатата тежест на телцето му, познатата извивка на пръстчетата и крачетата, нима може да се сбърка майчината любов? Бащата също успя да докосне за миг къдриците на мимолетно завърналото се дете. Усетихме проблясък неземна светлина и сладък, едва доловим дъх на парфюм.
Напълно сте прав, замалко да напиша, че разходката… разговорът на живо разваля писмата. Не зная какво да пиша. Перото не помръдва. Благоговея пред гласа Ви, пред самото Ви присъствие все едно как и къде. Да се срещнем ли отново? За добро ли ще е, или за зло? Трей, който Ви изпраща поздрави, знае, че ще е за добро, а аз не зная нищо, затова да бъде вторник… ако не дойдете, ще чакам на гишето до поискване редом с жените на моряците, с разни модни създания и с един кисел търговец, който буреносно въси чело, ако за него няма нищо.
Копнея за „Свамердам“.
Ваша предана приятелка
Мила моя,
Щях да започна с нещо от този род… „как да се извиня“ и прочие или „в миг на лудост“, а после ми хрумна, че мога изобщо да подмина случилото се, да отрека, че магнитите се привличат, и да отричам толкова упорито, че лъжата в един момент да стане спасителна измислица, в която се крие зрънце истина. Ала природните закони заслужават същото уважение като всеки друг закон, а някои човешки закони са също толкова силни, колкото магнитното поле на желязото и магнита — ако се отклоня в лъжа, и то пред Вас, която никога не съм лъгал за нищо, съм загубен.
Ще Ви виждам пред очите си — така, както изглеждахте в мига преди лудостта — до сетния си ден. Бледото Ви прямо лице, обърнато към мен, протегнатата Ви ръка в бистрата светлина между високите дървета. Можех да докосна ръката Ви — можех и да не я докосна, нали? И едното, и другото? Изборът вече е само един. Никога преди не съм усещал цялото си същество така съсредоточено върху един обект, на едно място, в един миг… блажената вечност на един-единствен миг, който сякаш продължи завинаги. Усещах Вашия зов, макар че гласът Ви говореше за друго, нещо за спектъра на дъгата, но цялата Ви същност, цялата Ви дълбочина ме зовеше и аз трябваше да отговоря, и то не с думи, на този безсловесен зов. Само аз ли почувствах тази лудост? Докато Ви държах в прегръдката си (разтрепервам се от спомена, докато пиша), бях сигурен, че не съм само аз.
Сега сте далеч и не зная какво мислите или чувствате.
Но не мога да мълча. Трябва да Ви кажа какво мисля. Непростимата прегръдка не беше внезапен порив, моментна възбуда; тя се роди от най-дълбоката ми същност, от — така вярвам — най-доброто в мен. Трябва да Ви го кажа — още от първата ни среща зная, че Вие сте моята съдба, макар от време на време да го прикривах от самия себе си.
Всяка нощ сънувах лицето Ви, а после вървях по улиците на ежедневието и ритъмът на думите Ви припяваше в безмълвния ми ум. Нарекох Ви моя муза — което означава, че сте или можете да бъдете пратеник от някакво неотложно място на духа, където същинската поезия пее песните си. Бих могъл да Ви нарека, и това ще бъде още по-вярно, моя любов — ето, казах го, защото най-категорично и безпощадно Ви обичам във всеки смисъл, в който може да обича човек. На този свят няма място за такава любов — любов, за която отмалелият ми разум ми нашепва, че няма да донесе нищо добро на никой от нас, любов, от която коварно опитах да се скрия и от която се опитах да Ви предпазя, впрягайки цялата си находчивост (с изключение на това да не кажа нито дума, справедливо ще отбележите Вие… ала това не бе по силите ми). И двамата сме разумни същества от XIX в., спокойно можем да оставим любовта от пръв поглед на майсторите на любовни романи — ала разполагам със сигурни доказателства, че знаете за какво говоря, и че колкото и да беше мимолетно (в онзи безкраен миг), Вие също признахте, че онова, което твърдя, е вярно.
И така, сега пиша, за да попитам — какво ще правим? Как да превърнем в край нещо, което по самата си природа е начало? Изцяло си давам сметка, че по пътя писмото ми ще се размине с писмо от Вас, в което мъдро и с основание ще заявите, че не бива да се срещаме повече, че не бива да се виждаме повече и че дори на писмата, този простор на свобода, трябва да се сложи край. Дори сюжетът, в който сме затворени, условностите, които ни обвързват, ме задължават като добре възпитан господин да се примиря с подобно искане, поне за момента, и да се надявам, че съдбата — или другият тъкач, който бди над стъпките ни, ще предопределят и друга среща, случайност, от която да започнем отначало…