Шигеру започна да слиза от коня.
— Не е необходимо — спря го Генджи.
— Трябва да ги разпозная — обясни му Шигеру. Лицето му гореше. Само кръвта можеше да охлади тази ярост.
— Не се занимавай повече — настоя Генджи. — Времената са трудни за всички нас. Тези бяха заблудени, но искреността им е несъмнена. Нека почетем искреността им и да забравим останалото.
Шигеру се поклони. Но когато Генджи тръгна напред, той все едно слезе от коня. Разгледа гербовете на кимоната им и запомни лицата им. Генджи беше прекалено състрадателен. Някои думи не можеха да бъдат забравени. Те не можеха да бъдат простени.
Единият мъж бе споменал родителите, другият — децата. По-късно, когато сегашната криза отмине, той щеше да ги намери и да стори необходимото.
Шигеру отново яхна коня и го пришпори.
— Не разбирам — каза Емили. — Всички просто разговаряха. Владетелят Генджи дори изглеждаше общителен. После, изведнъж… — Тялото й трепереше неконтролируемо. Тя хвана още по-здраво Старк с надеждата, че той също ще я хване по-здраво. Той го направи. Това не помогна. Тя продължаваше да трепери. Никога не си бе представяла, че ще види нещо толкова ужасно, такова безсмислено насилие, още по-лошо — самопричинено. В един момент тези двама мъже говореха. В следващия те предадоха безсмъртните си души на вечно проклятие, като отнеха сами живота си. И за какво? Видът на ужасните им рани, звукът на клокочещата кръв в гърлата им, щеше ли някога да може да забрави това? Мислеше, че няма да може, и затрепери още по-силно.
— Техният начин на мислене е различен от нашия — говореше й Старк, но това не обясняваше нищо. Враждебно настроените самураи имаха неизброимо числено превъзходство над тях. Но няколко думи, изговорени от Шигеру, бяха достатъчни, за да ги прогонят и разпръснат. Защо? Той не знаеше.
Двама от тях се бяха убили по особено болезнен начин. Ако толкова искаха да умрат в мъки, сигурно не им липсваше смелост. Защо вместо това не атакуваха? Той не знаеше.
Владетелят и неговият чичо седяха и разговаряха наблизо. Хейко не показа и най-малък признак на стрес, беше заета заедно с Хиде, изграждаха подслон от бамбук, който той бе отрязал. Макар да изглеждаше нежна и деликатна, извършеното неотдавна насилие изобщо не я бе засегнало.
Старк не разбираше повече от Емили какво става.
— Питам се дали и ние сме такава загадка за тях.
— Едва ли — отговори Емили. — Нашите действия имат причина и основание, както Бог е предопределил.
— Ще бъде разумно да продължим да пътуваме през нощта — каза Шигеру. — Съмнително е, че онези, които избягаха, ще се върнат. Други преследвачи обаче ще са близо зад нас.
— Да, ще е разумно — отговори Генджи, — но също така е невъзможно. Емили не може да пътува. Шокът за нея бе прекалено голям.
— Шок? — Шигеру погледна към чужденката. — От какво да е шокирана? Трябва да е спокойна. Битката бе ненужна.
— Не е свикнала да вижда мъже да се принасят в жертва — обясни му Генджи. — Още по-малко с мечове. Смъртта от огнестрелно оръжие може би не е толкова разстройваща за нейната чувствителност.
Шигеру нямаше търпение за подобна дискусия. Той мина на друг по-важен въпрос.
— Няколко от нашите врагове, които срещнахме неотдавна, носеха гербовете на великия владетел Йошино. Това означава, че той скоро ще разбере нашето местонахождение и вероятно посока на движение. Малко след това и шогунът ще знае, тъй като Йошино е съюзник на Токугава.
— Не непременно — не се съгласи Генджи. — Съмнявам се, че срещата им е била разрешена от който и да било от техните владетели. Те са действали на своя глава. Следователно технически и може би фактически те са извършили предателство. Те няма да разкрият нашето местоположение, ако това означава, че те трябва да признаят престъпление, което ще унищожи тях самите и техните семейства. Ние сме в безопасност.
Шигеру продължи да настоява:
— Въпреки това като предпазна мярка трябва да вървим кръгообразно на север и да свърнем на запад едва южно от манастира Мушиндо. Това ще удължи пътуването ни с два дни, но то също така ще ни изведе на път по-малко опасен от гледна точка на това да бъдем заловени.