Нашето лезвие е заточено само от едната страна. Защо? Защото, когато обърнем катаната с тъпата страна към нашето тяло, тя се превръща в щит. Това не може да стане с двуостро лезвие. Някой ден, в центъра на схватката тъпото острие е това, което може да спаси живота ви, а не острото. Нека даденото сравнение ви напомня винаги, че нападението и отбраната са едно цяло.
Нашето лезвие е извито, а не право. Защо? Защото в кавалерията извитото лезвие е по-ефективно от правото. Нека фактът, че е извито, ви напомня, че самураят е преди всичко и най-главно воин на кон. Дори когато не сте на кон, дръжте се сякаш яздите раздразнен боен кон.
Направете тези две истини част от вашето същество. Тогава ще си струва да изживеете живота си, а смъртта ви ще бъде достойна.
Снегът бе почистен от моравата и там бе издигната малка платформа. От всяка страна на дървения квадрат беше поставена по една палатка, под която щяха да седят съдиите. Всичко бе в пълна готовност.
— Въздухът е свеж и ободряващ, но не е студен. Вятърът е достатъчно силен, колкото да развяват знамената ни. Мрачното небе разсейва светлината. Условията са превъзходни, господарю мой.
Хиромицу, велик господар на Ямакава, кимна щастливо.
— Е, нека започваме. — Той зае мястото на главния съдия в палатката на изток. За неговия управител бе отредено второто място на запад, командирът на кавалерията му седна на север, а командирът на пехотата му се настани на последното място на юг.
В провинция Ямакава беше традиция владетелят, неговите старши васали и най-добрите му воини да напускат замъка в началото на всяка Нова година и да разполагат лагер в близката гора един ден, една нощ и още един ден, за да участват там в турнира „яйдо“. Присъствието на жени и деца не беше разрешено. Това правило бе установено в древни времена, за да спести на семействата на самураите, които участваха, мъката и болката. В онези дни всяко състезание включваше истинска катана с истински остриета. Въпреки че по правило ударът трябваше да бъде спрян преди непосредствения контакт, възбудата, старите вражди, стойността на наградата, която отиваше при победителя, и елементарното желание да се демонстрира превъзходство пред господаря нерядко водеше до кръвопролития, осакатявания и дори смърт.
Разбира се, вече не се използваха катани. Те отдавна бяха заменени от шинаи, имитации на мечове от сплетен и завързан бамбук. Двеста и петдесетте години мир бяха взели своето от бойния дух. Това бе едното обяснение. Другото, което бе на Хиромицу, беше, че е запазено онова, което е стойностно, и е изхвърлено онова, което не струва.
В срещите щяха да вземат участие трийсет и двама самураи на принципа на прякото елиминиране. Победителят от една среща продължаваше в следващия кръг на турнира; губещият отпадаше. Така във втория кръг щяха да участват шестнайсет самураи, а осем в третия, четири в четвъртия, преди финала, където двама участници щяха да определят шампиона и собственика на най-добрия тригодишен кон в провинцията.
Хиромицу тъкмо се готвеше да даде сигнал за начало на турнира, когато един от неговите стражи се зададе, тичайки.
— Господарю мой — мъжът си поемаше дъх със затруднение. — Владетелят Генджи и неговите придружители искат разрешение да преминат.
— Владетелят Генджи? Той не живее ли в Йедо тази година?
— Очевидно вече не.
— Поканете го. Той е добре дошъл както винаги. — Генджи или имаше, или нямаше разрешение от шогуна да напусне Йедо. Ако нямаше, за Хиромицу щеше да бъде по-добре да не знае, затова нямаше да пита. Не подлежеше на съмнение обаче дали да откаже да се види с Генджи, или да не му разреши да премине през негова територия. Те бяха отдавнашни съюзници. Не че се познаваха лично. Не се познаваха. Техните предци се бяха били рамо до рамо при Секигахара. Или най-малкото предците на Хиромицу по бащина линия са били от губещата страна. Неговите роднини по майчина линия бяха с победителите, най-изтъкнатите от които бяха прародители на сегашния шогун. Следователно от техническа гледна точка той бе съюзник и на Токугава. Това бе идеалната ситуация за мекушавия и лишен от амбиции велик владетел на Ямакава. Историята на рода му изискваше от него да покаже най-голямо уважение и гостоприемност и към двете страни, а в същото време му даваше основание да се въздържа от активно участие в полза на която и от двете страни в случай на гражданска война, а тя се приближаваше с всеки изминал ден. За щастие, имението му не беше голямо, не произвеждаше значително количество от никакви жизненоважни ресурси и бе разположено далеч от възможните бойни полета, а и не контролираше важни пътища. Следователно неутралността му нямаше да засегне никого.