— Господарю. — Носачът на меча му коленичи до него. Той се поклони, повдигна късия меч на Генджи — уакидзаши, над главата си и му го подаде. Когато Генджи го затъкна в пояса си, носачът на меч изпълни същия ритуал с втория, по-дълъг меч — катана, главното оръжие на самурая в продължение на хиляда години. За това кратко излизане не беше необходим и един меч, да не говорим за два. Те обаче се изискваха от неговия статут.
Макар и натруфен, външният му вид беше същевременно изключително консервативен, прилягаше повече на възрастен мъж, отколкото на младеж на двайсет и четири години. Това впечатление се създаваше, защото дрехите, които бе облякъл, бяха принадлежали на възрастен мъж — дядо му, покойния владетел Киори, който бе починал преди три седмици на седемдесет и девет години. Сиво-черното горно кимоно без каквато и да било украса излъчваше военна строгост. Черният жакет с твърди подплънки, облечен върху него, също беше обикновен, липсваше дори семейният герб, стилизирано врабче, което избягваше стрели от четири посоки.
Този пропуск не срещна благосклонността на Сайки, управителя на провинцията, когото наследи от дядо си.
— Господарю, има ли причина да бъдете инкогнито?
— Инкогнито? — Предположението учуди Генджи. — Ще изляза на улицата с официална процесия, заобиколен от група самураи, които ще носят герба с врабчето и стрелите. Мислиш ли наистина, че няма да ме познаят?
— Господарю, вие давате на враговете си извинение да се престорят, че не са ви познали, и така им давате свободата да ви обидят и да провокират криза.
— Ще откажа да бъда обиждан — отговори Генджи, — а ти ще предотвратиш провокацията.
— Възможно е да не ви позволят да откажете — настоя Сайки, — а аз да не успея да предотвратя провокацията.
Генджи се усмихна.
— В такъв случай съм сигурен ти ще ги убиеш всичките.
Кудо, началникът на сигурността, се поклони и влезе в стаята.
— Господарю, вашата гостенка ще напусне дома ви, след като вие потеглите. Няма ли да е благоразумно да бъде проследена?
— С каква цел? — попита Генджи. — Ние знаем къде живее.
— Просто предпазна мярка — настоя Кудо. — Докато ви няма, тя може да освободи охраната си и така да научим нещо ценно.
Генджи се усмихна. Познаваше Хейко по-малко от месец и вече знаеше, че тя никога не би освободила охраната си.
— Трябва да направим както предлага Кудо — рече Сайки. — Никога не сме проучвали миналото й и предишните й връзки щателно, както би трябвало да сторим. — Онова, което искаше да каже, но премълча, беше, че Генджи бе забранил да се правят подобни проучвания. — Малко елементарно проучване няма да навреди.
— Не се притеснявай — успокои го Генджи, — аз самият проучих Хейко внимателно и не открих нищо съмнително.
— Не от такова проучване имаме нужда — не отстъпваше Сайки с кисело изражение на лицето. Той намираше закачките, свързани със секса, за крайно отвратителни. По време на двеста и петдесетте изтощителни години на мирно съществуване много родове бяха рухнали, защото лидерите им бяха позволили вниманието им да бъде отвлечено от импулсите на похотливост. — Не знаем нищо съществено за нея. Не проявяваме благоразумие.
— Знаем, че е най-прочутата гейша в Йедо — отговори Генджи. — Какво още ни трябва да знаем? — Той вдигна ръката си, за да попречи на Сайки да отговори. — Проучил съм я психически в четирите измерения на време и пространство. Бъди спокоен, тя е напълно извън подозрение.
— Господарю — изражението на Сайки излъчваше упрек, — това не може да е предмет на шеги. Възможно е животът ви да е подложен на риск.
— Какво ви кара да мислите, че се шегувам? Сигурно си чул слуховете. Трябва ми само да погледна човека и вече знам каква е съдбата му. — Той забеляза между другото, че Кудо и Сайки се споглеждат, защото наистина бяха чули слуховете. След като хвърли последен недоволен поглед към огледалото, Генджи се обърна и излезе от стаята.
Двамата му съветници го последваха по коридора към външния двор. Двайсет самураи го очакваха, а помежду им бе паланкинът с четиримата носачи. Членовете на домакинството се бяха подредили до вратата, готови да се поклонят, когато той тръгне. Щяха да бъдат там и да се поклонят и когато той се върнеше. Това не беше нищо друго, освен хабене на човешка енергия. Излизаше само на няколкостотин метра от дома си и щеше да се върне след минути. Въпреки това строгият старинен протокол за ранга изискваше всяко негово излизане и завръщане да бъдат удостоявани със сериозна церемониалност. Той се обърна към Сайки: