Кудо задържа тази позиция в продължение на близо час, въпреки че вече нямаше непосредствена заплаха. Знаеше, че Шигеру отдавна си е тръгнал, вероятно да устрои друга засада. Той остана на място, за да даде време на хората си да се успокоят. Най-голямата опасност беше те да продължат да пропиляват численото и оръжейното си превъзходство заради безумния страх, който ги владееше.
— Трябва ли да се предадем? — попита той спокойно. — Мисля, че трябва. В края на краищата ние го превъзхождаме само петнайсет към едно, имаме само мускети да се противопоставим на неговия лък и сме обсадени. Или поне така си мисля. Как е възможно един мъж да обсади петнайсет? Моля ви, разкрийте ми тази загадка.
Мъжете се спогледаха смирено.
— Простете ни, господарю Кудо. Ние позволихме да паднем жертва на репутацията на Шигеру. Разбира се, че сте прав. Няма причина да се суетим като изплашени деца.
— Разбирам, че отново сте готови да бъдете самураи.
— Господарю. — Мъжете се поклониха.
Кудо раздели силите си на три групи от по пет души. Те щяха да се движат заедно, разделени, но така че да се виждат. В същото време щяха да са достатъчно отдалечени, че Шигеру да може да стреля само по една група, разкривайки позицията си, а това щеше да позволи на петнайсетте дула да стрелят.
Кудо им обясни:
— Дори да не успеем да го ударим от първия път, ще открием местоположението му. Трите групи ще го разиграят, ще го вкарат в капан и ще го застрелят.
— Да, господарю.
— Който даде фаталния изстрел, ще има честта да отреже главата му и да я предаде на абат Сохаку.
— Благодарим ви, господарю.
Кудо поведе най-изложените на опасност хора, онези, които бяха по нанадолнището на хълмовете, наляво. Надяваше се Шигеру да атакува първо тях. Щеше да е безмерно щастлив да прати куршум между очите на лудия мъж. Тъй като Шигеру винаги правеше неочакваното, беше най-вероятно да нападне центъра, където щеше да бъде изложен на най-концентриран огън. Това означаваше, че ще трябва да ги атакува отзад. Очите на Кудо погледнаха напред. Цялото му внимание бе насочено обаче отзад. По-скоро щеше да почувства, отколкото да види. Шигеру не бе единственият истински самурай в рода.
Кон без ездач се появи откъм дърветата вдясно.
Никой от мъжете не стреля.
Дали конят сам се бе отскубнал и побягнал, или Шигеру го бе пуснал, за да ги разсее? Нямаше значение. Тактиката, ако това беше тактика, не даде резултат. Никой не изпадна в паника. А сега Шигеру беше останал без кон. Така бързината и мобилността му бяха намалени значително. Увереността на Кудо започна да нараства.
Ниското зимно слънце премести плитката си арка към залез, а все още атака не бе осъществена. Шигеру чакаше в тъмнината да намали численото превъзходство на Кудо. Навън на открито, на три групи, те щяха да са лесна плячка. Но само ако продължаваха да следват досегашната си тактика, което Кудо нямаше намерение да прави.
Огледа местността. Несъмнена аксиома във войната беше, че онзи, който избира бойното поле, осигурява ключа към победата. Тук долината се разширяваше. В средата на малка равнина имаше нисък хълм — остров от седем бора се издигаше от снега. Ако те останеха на лагер там през нощта, щяха да си осигурят предимството да виждат ясно във всички посоки. Дори най-слабата светлина от новата луна щеше да изпъква на прясно падналия сняг. Шигеру щеше да бъде лишен от най-важното си умение — да се крие така, че да става невидим. Това бе идеално.
Именно затова пораждаше подозрения. Всичко, което той бе видял, без съмнение бе видял и Шигеру. Трябва да беше капан.
— Приближавайте се предпазливо. Гледайте внимателно в клоните на дърветата. Може да реши да ни нападне отгоре.
Движеха се напред, мускетите бяха в готовност. Когато приближиха подножието на хълма, Кудо изпрати седем души напред, по един за проучване на всяко дърво.
— Няма никой, господарю.
Нещо не беше както трябва. Инстинктите му на боец му го казваха. Той обиколи хълма. Нямаше място, където човек можеше да се скрие, дори човек толкова умел в криенето като Шигеру. Въпреки това изпитваше дълбоко безпокойство.
— Господарю?
Може би, след като е видял колко лесно разгадаеми са възможностите както за засада, така и за отбрана, Шигеру е продължил надолу по долината. Отдолу имаше тесен проход, който бе идеално място сам човек да атакува много противници. Може би ги чакаше там. Може би.