Накрая, след като не намери причина да отлага повече, Кудо каза:
— Ще направим бивак тук. Всяка група ще поеме за известно време дежурство, така че да си осигурим непрекъснато наблюдение.
— Да, господарю.
В подножието на хълма миризмата на борове ставаше още по-силна. Кудо се спря.
— Залегнете!
— Виждате ли го, господарю?
Кудо не го виждаше. Но бе сгрешил и си даде сметка точно навреме. Беше гледал нагоре. Не бе гледал обаче надолу. От боровите дървета падаха в изобилие иглички. Трите малки падини бяха пълни с тях.
Той извади меча си.
— Прикривайте ме.
Отиде до най-близката дупка и започна да ръга яростно меча в одеялото от борови иглички. Нищо. Резултатът от втората и третата дупка бе същият.
Шигеру не бе горе. Не бе и долу. Нямаше къде другаде да бъде. Не бе заложил капана си тук. Беше луд, но също бе интелигентен. И търпелив. Умението да се крие и търпението вървяха ръка за ръка.
— Осигурете конете. Ти. Покатери се на този висок бор. Наблюдавай.
Шигеру можеше да ги причака навсякъде. Вероятно бяха в безопасност за през нощта. Поне така му говореше разумът.
Кудо не можеше да заспи. Отиде отново до трите падини, пълни с борови иглички, и отново ги провери с меча си.
Часовият на дървото се обади:
— Господарю, приближава кон. Не виждам ездач.
Това бе бойният кон на Шигеру. Приближи на известно разстояние, изцвили и отстъпи, сякаш искаше да дойде по-близо, но се страхуваше.
— Иска да се присъедини към нашите коне — предположи часовият.
Колебливостта му беше необяснима. Бойните коне обикновено не вярваха на хора в отсъствието на своите господари.
Причината за желанието му да се приближи не беше толкова ясна. Наистина ли търсеше компанията на себеподобни? Това ли го привличаше към тях?
Постоянното безпокойство, което владееше Кудо, нарасна. В това имаше някаква уловка. Наведе се повече към дървото, за да вижда по-добре.
— Сигурен ли си, че с коня няма никого?
— На седлото няма никой, а и никой не се крие зад него.
— Може би под него?
Часовият се вгледа по-внимателно от разстояние.
— Не мисля, господарю. Силуетът на коня ми се струва нормален в профил.
— Залагаш ли живота си?
Отговорът на часовия дойде незабавно:
— Не, господарю.
— Застреляй коня.
— Да, господарю.
Кудо отдели ръка от бора, цялата изцапана със смола. Необикновено голямо количество се процеждаше от дълъг процеп в кората, където стволът бе частично разцепен. Старият бор беше отслабен от времето, болестите и бурите, после бе оцелял и от това нараняване. Когато часовият отгоре промени положението си, дървото проскърца обезпокоително. Този звук предизвика силно чувство за близост в Кудо. Дърветата и мъжете си приличаха в много отношения.
— По-добре слез и се покатери на друго — рече Кудо. Рикошетът от мускета можеше да се окаже фатален за нараненото дърво.
— Да, господарю.
Кудо разгледа процепа по-внимателно. Той вървеше по необичайна крива, почти като врата!
Стволът на дървото експлодира отвътре навън.
Кудо позна безумното, покрито със смола лице в момента, когато острието проникна в гръдния му кош и проби сърцето и гръбначния мозък. Ала не му остана достатъчно живот, за да се наслади на удовлетворението, че интуицията му не бе го подвела.
Прогизнал в кръвта на изменника, Шигеру съсичаше хора и демони с двата си меча. Едва дочуваше викове и изстрели. Почти не чуваше друго, освен силната вибрация на огромни метални водни кончета, които се носеха отгоре.
Очите им излъчваха заслепяващи лъчи светлина.
Кръглите им криле се въртяха безспир над тях.
Хайверът им, който произвеждаше отвратителни сегментирани стоманени червеи, се изстреля край него с висока скорост, сякаш по набелязана траектория. Въпреки зейналите пори той виждаше телата на хиляди обречени, които се мачкаха едно в друго.
Блестящите остриета на мечовете проблясваха в арки и кръгове.
Фонтани кръв се издигаха във въздуха. Тела и части от тях замърсиха снега. Мъже крещяха и умираха, докато не остана да крещи само един.
Шигеру крещя, докато дробовете му не се изпразниха и съзнанието не го напусна.