Едва тогава водните кончета отлетяха.
Той се събуди с видението за гъмжащо милионно множество. Хора, които се рояха като насекоми, докъдето стигаше погледът му. Към небето се издигаха стълбове от камък, стъкло и стомана с прозорци. Вътре в тях още хора се тъпчеха заедно като безкрили търтеи в кошер. Отдолу имаше още гнезда, пълчища с безжизнени очи преминаваха през врати и изчезваха под земята.
Той се спъна и падна върху трупа на кон. Заклани мъже и животни покриваха хълма. Собственият му кон стоеше малко по-нататък и го наблюдаваше подозрително.
Когато погледна нагоре, видението бе изчезнало. За колко дълго?
Отиде да разгледа мъртвите. Кудо лежеше с лице нагоре до разцепения ствол на паднал бор. Шигеру повдигна трупа, като го хвана за възела на косата и отряза главата. Когато се върнеше в „Облак врабчета“, щеше да я набие на копие и да я остави да изгние пред замъка.
— Няма да си сам — говореше Шигеру на главата. — Жената и децата ти ще бъдат там, до теб.
После му бяха необходими два часа, за да успокоява и увещава коня си отново да му позволи да го яхне. Шигеру се отправи на север колкото е възможно по-бързо. Молеше се да е достатъчно бързо.
Всичко около него беше в огън. Той беше в Йедо, Йедо гореше. Вместо с облаци небето бе изпълнено с крилати цилиндри. От тях падаха метални кутии, които се разпръсваха в нажежени въглени, които на свой ред избухваха в пламъци, щом удареха града.
Ветрове, родени от огнени бури, изсмукваха въздуха от дробовете му.
Полуовъглени хора се съвкупяваха в развалините, докато умираха.
Шигеру стисна юздите на коня си и го пришпори да продължава бързо напред.
Ако минеше още една нощ, преди да е видял племенника си, щеше да е твърде късно.
Когато видяха конника в далечината, седемте непретенциозно облечени мъже побягнаха да се скрият в близкия гъсталак. Носеха произволен набор оръжия — три пики, четири копия и старомоден двойно заострен дълъг меч, както и два кремъчни пистолета без кремък, барут и куршуми. Въпреки че бяха повече момчета, отколкото мъже, страхът и лишенията бяха белязали измъчените им лица със знака на старческата възраст. Четиринайсет очи бяха потънали в тъмните пусти дупки на очните ябълки; скулите и зъбите изпъкваха през почти безплътната кожа. Черепите им се очертаваха зад тънките маски на лицата им.
— Ако го убием, можем да изядем коня му — рече един от тях замечтано.
Най-близкият му спътник изсумтя насмешливо.
— Както изядохме другите два коня ли?
— Как можех да знам, че имат огнестрелно оръжие?
— И то какво — додаде друг. — То стреля многократно, без да бъде презаредено.
— Сигурен съм, че Ичиро и Санширо са впечатлени също, независимо дали са в Чистата земя или в някое демонско царство.
Кратко ридание се изтръгна от първия мъж.
— Ние бяхме от едно и също село. Израснахме заедно. Как ще се изправя пред родителите им? Или пред родителите на Шиничи?
— Шиничи е мъртъв отдавна. Защо се сети за него?
— Трябваше да дойде с нас в гората. Постъпи глупаво, като побягна по пътя.
— Ръката му беше отсечена.
— Черепът му бе разчленен на две.
Въпреки че седмиците минаваха, случилото се, се бе запечатало ясно в съзнанието на всеки. С това бе започнал сегашният им период на ужасно лош късмет. Излезли от селата, те вървяха дълго, за да се присъединят към главната армия на владетеля Гайхо на Вътрешно море, когато се натъкнаха на няколко самураи от друга провинция. Макар и малко, тези самураи бяха свирепи. В кратка схватка десетима от тях бяха убити, а отрядът бе разбит. След като всичките им офицери бяха мъртви, те не знаеха какво да правят. Затова побягнаха. Едва оцеляха, като се хранеха с трева, сякаш бяха елени и зайци. Те бяха селяни, а не ловци все пак. Всяко усилие да организират лов пропадаше печално. После, преди два дни, отчаяни от глад, те атакуваха самурай с женствен външен вид и неговия чуждестранен спътник заради конете им, а Ичиро и Санширо бяха застреляни.
Първият мъж сложи броеница от дървени молитвени топчета на врата си.
— Мислех да ги върна на майка му и да й се извиня, че съм жив, а той е мъртъв.
— Ти не искаш да видиш майка му. Искаш да видиш сестра му. Истинска красавица е.
— Никой от нас няма да вижда ничия майка или сестра, включително собствената си. Ние сме дезертьори, глупаци. Те ще бъдат екзекутирани за нашето престъпление заедно с останалите от нашите семейства или продадени в робство, ако вече не са.