— Благодаря ти. Това наистина звучи успокоително.
— Може би този няма оръжия.
— Той е самурай с два меча. Това е достатъчно неприятно.
— Може би не е. Погледнете. Ранен е.
Дрехите му бяха потъмнели от петна кръв. Засъхнала кръв покриваше лицето и косата му. Докато те го наблюдаваха, той рязко дръпна юздите и изведнъж спря коня си.
— Не, не — заговори самураят. — Не по този път. Прекалено много са.
— Какво ли вижда?
— Нещо, което го няма. Той е загубил много кръв. Мисля, че умира.
— Тогава най-сетне късметът ни проработи. Нека го хванем.
— Чакай. Той идва оттам. Можем да го заловим изненадващо.
— Зад тези кули — рече самураят. — Ще се промъкнем край тях. — Той дръпна коня си да не тръгва по чистата пътека пред него. Поглеждайки страхливо през рамо, той препусна към скалистия склон, където се криеха седемте мъже.
— Вече усещам вкуса му — каза единият мъж, на когото потекоха слюнки.
— Тихо. Мирно. Всички заедно. Сега!
Колан през скута му му пречеше да избяга от мястото, за което беше завързан. Неизвестна сила го притискаше назад. Слухът му се изпълваше от слабо, но постоянно хленчене, като звук на свистящ вятър, само че мъртъв, не жив. Стените се извиваха към ниския таван, малко по-висок от човешки бой. Стаята бе тясна и много дълга. Места като неговите имаше отпред, отзад и отдясно. На всяко едно, което виждаше, имаше по един затворник като него самия. Отляво се забелязваше малък прозорец със заоблени краища. Не искаше да гледа през него, но воля, по-силна от неговата, принуди главата му да се обърне.
Видя огромен град, огрян от светлина. Той падаше бързо надолу или потъваше в ямата на Ада, или отделението, в което се намираше, се издигаше много бързо от земята. Нито едно от двете не беше възможно.
Той все още не беше роб, но скоро щеше да бъде. Съзнанието му се намираше във все по-здравата хватка на демоните.
Виждаше света през кървава мъгла. С меч във всяка ръка той вече не си правеше труда да държи юздите. Нека конят върви накъдето иска. Той ще убива демони, докато може, после ще умре.
Вече не знаеше къде е. Навсякъде имаше камък и стомана. Тук-там — няколко дървета, огради, прораснали като нежелани бурени. В далечината вонящи газове се издигаха във въздуха от гигантски димни тръби. Безрадостни тълпи пълнеха улиците на безкрайния град, съсипани роби на невидими господари. Всеобхватна и сложна система от гладки каменни пътища отиваше в различни посоки. Това обаче не облекчаваше пътуването. Огромно множество метални превозни средства бяха струпани на всяко възможно пространство. Те се движеха мъчително бавно, като в същото време бълваха вредни изпарения от малки тръби отзад на всяко превозно средство. Несъмнено хората вътре умираха от бавна смърт. Слънчевата светлина едва проникваше през сивата мъгла. Дори купчина горящи трупове не би произвела по-гадна воня.
Ала никой друг сякаш не забелязваше. Хората седяха в превозните си средства и вървяха по улицата, вдишвайки отровата непрекъснато. Стояха покорно в редица на платформи, притиснати един в друг и чакаха да бъдат погълнати от метални червеи.
Шигеру спря. Стоеше потънал до пояс в снега. Някакъв звяр пръхтеше зад него. Той се завъртя бързо, мечовете му бяха готови да нанесат удар в очакване на поредната демонична атака. Вместо това той видя коня си на известно разстояние, следвайки пътеката. Шигеру заораваше снега със собственото си тяло. Огледа се наоколо. Беше на половината път нагоре по дефилето. Виждаше снежни навявания, дървета и нищо друго. Бяха ли си отишли виденията? Беше твърде много, за да се надява. Поне така изглеждаше. Чакай.
Нещо висеше от раменете му. Човешка глава. Не, не една. Осем.
— А-а-а!
Той започна яростно да се освобождава от главите, които се показваха от тялото му. Демоничното обладаване го превръщаше в отвратителна пародия на човешкия живот. Единственото спасение бе смъртта. Той изпусна своята катана и обърна лезвието на по-късия уакидзаши към гръдния си кош, а острието насочи право към сърцето.
Последната глава се изтърколи към малката купчина нападали клони, покрити със сняг. Лицето на мъртвеца се обърна към него. Беше Кудо. Шигеру снижи острието. След като бе обезглавил Кудо, той бе завързал главата към седлото. Не помнеше да я е премятал през рамо. Погледна към тялото си. Имаше няколко повърхностни рани, които си бе направил сам. Нищо повече. Не преживяваше никаква метаморфоза. Вдигна една от другите глави за косата. Нямаше възел. Не беше самурай. Изтощено лице, което не познаваше. Дори не помнеше, че го е убил. Другите шест глави също не му говореха почти нищо.