Тя си спомни за оръжието на Матю.
Докато мъжът, който я държеше, се бе разсеял, тя извади револвера от палтото си, дръпна предпазителя, както я бе учил Матю, заби го под брадичката на мъжа и натисна спусъка.
Кръв, кости и плът експлодираха във въздуха и оплискаха мъжете, които държаха Генджи.
Тя презареди, опря края на барабана в гърдите на следващия мъж, който бе най-близо до нея, и отново дръпна спусъка. Докато той падаше по гръб, неговите другари вече бягаха презглава надолу по хълма. Тя стреля още два пъти по тях в гръб, но не улучи нито веднъж. Какво щеше да прави сега?
Държеше тежко ранен мъж в ръцете си, оръжие с два куршума и два коня. Наблизо имаше бандити, които можеха да се върнат и да подновят убийствената си атака. Тя не знаеше нито къде се намира, нито в коя посока е хижата. Не можеше да се върне назад към кръстопътя, където чакаше Хиде, нито да тръгне напред към Акаока. Дори да бе възможно, Генджи не можеше да пътува. Ако не направеше нищо, и двамата щяха да замръзнат през нощта.
Изтегли Генджи под дърветата. Те бяха твърде малко, за да й гарантират защитата, на която тя се надяваше, срещу появилия се вятър или от снега, който отново бе започнал да вали. Нуждаеха се от по-добро място.
Емили намери подходяща дупка в близкия овраг. Силите й се изчерпаха, докато завлече Генджи там. Не можеше да го мести втори път. Подслонът щеше да бъде построен около него.
През първата им нощ извън Йедо Хиде и Хейко бяха използвали клони, за да направят подслон. Сега тя щеше да стори същото.
На една Коледа, когато тя се оплакваше от студа, майка й и бе разказвала за ескимосите, които живеели далеч на север, в земя, където нямало друг сезон освен зима. Къщите им били направени от лед и въпреки това били много топли отвътре. Тези студени стени задържали по-студения въздух навън, а вътре — оставал въздухът, стоплен от хората. Така й бе разказала майка й и бе нарисувала картинка на кръгла ледена къща върху равнина от лед, с щастливи, кръглолики ескимосчета, които правеха отвън снежни човеци. Вярна ли бе тази приказка? Те щеше да разбере скоро.
Нагласи клоните под ъгъл, както бе видяла да прави Хиде. Той отрязваше лесно онова, което му трябваше. Тя се опита и не успя. Трябваше умение да се владее мечът, което тя не притежаваше. Подбра най-добрите клони от тези, които бяха на земята. После разпъна шала си върху тях и направи подслон, а пласт сняг отгоре образува покрив. Запълни празнините в основата с още сняг. Не беше кръгла, както й я бе нарисувала майка й. По-скоро беше с неравна форма. Но все едно бе ледена къща, която щеше да им послужи.
Влезе вътре и затвори входа с още сняг, като остави само малък отвор, за да не се задушат. По-топло ли беше? Струваше й се, че бе по-топло. Дори да не можеше да се нарече уютна, „къщата“ щеше да ги предпази от вятъра.
Емили не разбираше нищо от рани. Генджи несъмнено изглеждаше окаяно. Раната в гърдите му бе зейнала и откриваше костите на гръдния кош. Двете рани в гърба му бяха дълбоки. Кръвта се изливаше от тях, пулсирайки с всеки удар на сърцето. Тя свали фустата си, разкъса я на ленти и превърза раненото му тяло възможно най-бързо. Когато започна да повдига дрехите му, за да го преоблече, платът проскърца от замръзналата кръв. В чантите, които носеха конете, имаше одеяла. Тя зави Генджи с палтото си и излезе навън да ги вземе.
Конете изобщо не се виждаха. Видя в снега следи, които можеха да са от копитата им. Трудно бе да се каже със сигурност. Падащият сняг заличаваше следите. Започна да реди наум молитва и все пак тръгна по тях. Да. Ето го единия. С облекчение видя, че това е спокойната кобила, която бе яздила тя, а не неуправляемият жребец на Генджи.
— Насам, Синамон. — Синамон се казваше конят й в Ябълковата долина. Беше червеникава като тази. Тя изцъка с език и протегна ръка, за да го погали. Конете обичаха да ги галят.
Конят изпръхтя и се отдръпна. Да не би да беше усетил кръвта по дрехите й?
— Не се страхувай, всичко е наред. — Тя се стараеше да му говори възможно най-нежно и се приближаваше към коня, който продължаваше да се отдалечава. Тя говореше и вървеше, а разстоянието помежду им се скъсяваше. — Ти си добро момиче, Синамон. Добро, добро момиче.
Беше на една ръка разстояние от кобилата си, когато чу странно хриптене зад себе си. Протегна се да извади оръжието, което не беше с нея. Беше в палтото й, а палтото й беше на Генджи. Обърна се, очакваше да види вълк. Беше обаче жребецът на Генджи с приведена глава, тъпчеше снега с предните си крака. Кобилата й се отдалечи и тя вече не можеше да я настигне.