Емили отстъпи бавно назад. Не искаше да прави нищо, което щеше да накара коня да я нападне. Не се опитваше да му говори. Тя се съмняваше, че ще откликне на сладки думи. Беше само на десет метра, когато изведнъж скочи и побягна в галоп, но не към нея. Нейната кобила се разхождаше по хълма. Жребецът на Генджи я последва.
Облекчението на Емили не трая дълго. Не беше обърнала достатъчно внимание накъде върви, докато следваше кобилата. Въпреки че се огледа във всички посоки, не успя да види подслона. Не виждаше дори оврага. Беше се загубила.
Снеговалежът се засили толкова, сякаш снежни облаци падаха на земята.
Снегът по дрехите й започна да се топи и да прогизва през плата. Ръцете и краката й вече се бяха вкочанили. Двамата с Генджи скоро щяха да умрат. Сълзите замръзнаха на бузите й. Не се тревожеше от смъртта за себе си. Съдбата на Генджи бе тази, която разкъсваше сърцето й. Той щеше да загине сам в тази пустош, толкова далеч от дома си, без някой да го държи в ръцете си, да му каже някоя успокоителна дума, когато душата му се отправи надолу към Чистилището, неизбежна присъда за всички, които не бяха кръстени. Беше обещала, че Господ ще спаси душата му, и се беше провалила.
Отпусна се на снега и заплака.
Не, не, това нямаше да свърши работа.
Тя потисна риданията си. Беше обещала на Господ. Докато животът, който Той й бе дал, бе в тялото й, тя щеше да направи всичко възможно да изпълни клетвата си. Онова, което чувстваше, не бе истинска тъга; то бе самосъжаление, най-тъмният аспект на греха на гордостта.
Мисли.
Снегът заличаваше всичко, което бе на повече от един-два метра от нея във всички посоки. Тъй като тя все едно нямаше никакъв ориентир, това почти не бе от значение. Краката й сочеха наклона на планината. Ако можеше да си спомни дали е вървяла надолу или нагоре след кобилата, щеше да успее да намери обратния път.
Надолу.
Тя реши, че кобилата е тръгнала надолу. Това означаваше, че подслонът е някъде над мястото, където се намираше в момента. Не трябваше да е много далеч. Тя бе вървяла много бавно. Внимателно пристъпи в надебеляващата снежна покривка, после още веднъж и още веднъж. Следваше краката си нагоре по планинския терен. На четвъртата стъпка кракът й пропадна в снега, без да намери твърда опора. Тя падна право надолу. Инерцията я хвърли по наклона на хълма с главата надолу. Не спря, докато не се удари в нещо твърдо.
Бяха клоните на подслона.
Беше тръгнала в грешна посока. Ако не беше паднала в оврага, можеше да броди в бурята, докато студът не я изпратеше във вечното й жилище. Нова снежна покривка бе закръглила неравностите на подслона. Сега съвсем приличаше на ескимоската ледена къща, която й бе нарисувала майка й. Емили издълба снега и влезе вътре.
Генджи едва дишаше. Гърдите му се повдигаха почти незабележимо, пулсът му бе неравен. Кожата му бе студена и посиняла. Без топлина той можеше да умре след минути. Тя нямаше одеяла, с които да го завие. Не знаеше как да направи огън. Майка й бе казала, че индианците го постигат, като търкат една в друга две пръчки. Тя не беше сигурна, че е толкова просто. Не, единствената топлина, която можеше да предложи, бе топлината на собственото й тяло.
Кое бе по-голям грях? Да лежи с мъж, който не й е съпруг, или да седи безучастно, докато той умре? Първата от десетте божи заповеди бе да не убива. Несъмнено това бе по-важно. А и тя нямаше да легне с него в строго библейския смисъл. Това бе опит да го спаси, а не акт на блудство, съблазняване, похот или прелюбодеяние.
Емили легна отляво на Генджи, далеч от раната му в гръдния кош. Палтото й го покриваше, а тя самата бе съвсем облечена. Тя изобщо не бе „легнала“ с него. Но не правеше и кой знае какво добро. Топлината от тялото й се губеше в дрехите между тях.
Тя затвори очи и започна да реди молитва. Помоли Господ да се вгледа в сърцето й и да види чистотата на мотивите й. Помоли го да й прости, ако преценката й не е вярна. Ако Той може да спаси само един живот, нека това е животът на Генджи, тъй като тя бе кръстена, а той — не.
Бързо свали дрехите си, всичко, с изключение на долното си бельо. После махна и неговите без превръзката на слабините. Внимаваше да не забележи нищо, което не бива да види. Използва изцапаната му с кръв роба като чаршаф над постелката от борови иглички, а палтото си като матрак върху нея, после положи там Генджи. Покри тялото му със своето колкото е възможно по-добре, но внимаваше да не му тежи. Кървенето бе спряло, но от натиска раните можеха да се отворят наново. Използва останалите дрехи, за да направи плътен пашкул около двамата.