Преместването му криеше много голям риск. По-добре на пръв поглед всичко да изглеждаше не както трябва, отколкото наистина да е така, защото със сигурност бе по-лошо, ако му позволи да се самонарани.
Приспиваше й се все повече, докато зората озаряваше натрупания около тях сняг. Скоро и тя бе заспала.
Снегът не спря да вали цял ден.
— Още един час и щяха да са мъртви — обясняваше Шигеру. — Тя е направила отвор в подслона, но снегът го е закрил. Задушавали са се бавно.
Хиде погледна към огъня, където спяха владетелят Генджи и Емили. Той бе превързал раните на господаря и бе нахранил и двамата. Щяха да оцелеят.
Шигеру показа на Хиде револвера трийсет и втори калибър.
— Изразходвани са четири куршума и има още два. Мисля, че се е била с нападателите на Генджи. Кой знае? Там, под снега, може да има трупове. — Не каза нищо как ги бе намерил — Генджи и жената полуголи, завити заедно в дрехите си. Той не знаеше дали жената е стреляла и е спасила по този начин Генджи. Знаеше, че го е спасила с тялото си. При раните, които имаше, и загубата на кръв, без нея той би умрял от замръзване.
— Господарю Шигеру — очите на Хиде се бяха разширили от удивление. — Разбирате ли какво се случи?
— Да. Пророчеството се сбъдна. Чужденец, срещнат през Новата година, спаси живота на владетеля Генджи.
IV
Мостът на живота и смъртта
13
Ябълковата долина
Мъдреците казват, че щастието и тъгата вървят ръка за ръка. Да не би да е така, понеже, когато намерим щастието, неизменно срещаме и тъгата?
— Не съм никакъв самурай в края на краищата — говореше Генджи. Той се намираше в главната спалня на великия владетел в замъка „Облак врабчета“. Все още не я усещаше като своя стая. Присъствието на дядо му продължаваше да се чувства много силно тук.
— Как можете да говорите така, господарю мой? — възпротиви се Сайки. — Вие сте оцелели при най-опасни обстоятелства. Ето това се очаква от самурая.
Сайки и Хиде коленичиха до леглото. Генджи лежеше на лявата си страна, докато доктор Одзава обработваше раните му.
— Ти си пътувал в буря в океана, бил си атакуван от китове и си бил пленник на изменници — настояваше Генджи. — Ето това бих нарекъл най-опасни обстоятелства.
Генджи потръпна, когато засъхнала кръв се отдели заедно със старите му дрехи. И двамата самураи въздъхнаха шумно и се наведоха напред, сякаш да му предложат помощта си.
— Съжалявам, господарю мой — рече доктор Одзава. — Бях непохватен.
Генджи махна небрежно с ръка на извинението.
— Бях хванат абсолютно неподготвен от парцалива банда гладни дезертьори, бях защитен от Емили и спасен от чичо ми. Не бих казал, че това е историята, която бих искал да разкажа на празника за следващия ми рожден ден.
— Вие сте страдали от тежки рани, които биха убили по-слаб мъж — убеждаваше го Сайки. — Вашият боен дух ви е поддържал жив. Кое е по-важно за самурая от бойния дух?
— Малко елементарна предпазливост може би.
Хиде не можеше повече да се сдържа. Той притисна челото си към пода и остана така, тъй като се смяташе за недостоен да гледа ранения си господар. Позволи си да не издаде и звук. Само потръпващите му рамене показваха колко дълбока е скръбта му.
— Какво става, Хиде? — попита Генджи. — Стани, моля те.
— Вината е моя — рече Хиде. — Едва не ви убиха заради моята небрежност.
— Та ти дори не беше там. Как можеш да се обвиняваш, че си бил небрежен?
— Защото трябваше да съм там. Аз съм главният ви телохранител. Непростимо е, че допуснах да се изправите пред опасност без мен.
— Ти отстояваше позицията си яростно, когато трябваше — настоя Генджи. — Аз ти наредих да изостанеш въпреки протестите ви с Шигеру. Не можеше да направиш нищо друго.
— Можех да ви последвам, без да знаете.
— Хиде, изправи се и престани с тези глупости. Единственият, който може да бъде обвиняван, съм аз. Толкова съм свикнал да имам край себе си добри и верни хора, че съм загубил способността си да се защитавам. Ако някой трябва да плаче от срам, това съм аз, а не ти.