— Аз също обичах да се катеря — отвърна Емили — и да играя с двамата си братя.
— Въображаеми братя?
— Истински. Том и Уолт.
— И те ли са мисионери?
— Не. Те починаха като деца.
— А родителите ти?
— Те също починаха.
— Значи и двамата сме сираци. — Той погледна към клоните нагоре. — Предполагам, че вече не можеш да се катериш.
— Моля?
— Дърветата. Можеш ли още да се катериш по тях? Ако нараняванията ми позволяваха, щях да стигна с лекота до върха.
— И аз мога — рече Емили.
— Разбира се.
— Май се съмнявате, господарю Генджи.
— Е, ти не приличаш на човек, който се катери по дървета.
— Това ми звучи като предизвикателство. — Тя, Том и Уолт си разменяха предизвикателства непрекъснато. Последния път, когато се бе покатерила на дърво и бе предизвикана, тя скочи от един клон на друг. Клонът, на който скочи, се счупи. Тя се хвана силно и полетя заедно с него към земята, като едва избегна по-сериозно нараняване.
Съжалявам, че счупих клона, татко.
По-добре клонът да се счупи, отколкото да ти се случи нещо на теб.
Да, татко.
Ти си много красива, Емили. Няма да бъдеш толкова красива със счупен крак или гръбнак.
Да, татко.
Той не пропускаше да й каже колко е красива. Когато й го казваше, тя се чувстваше прекрасно. Колко различна й се струваше тази дума сега.
Емили свали палтото си и го прехвърли на седлото. Протегна се, хвана здраво клона над себе си и се отдели от седлото. Залюля се напред-назад, набра инерция и накрая прехвърли първо единия, а после другия си крак през клона. Изви се и седна, а краката й се поклащаха весело под нея, на лицето й се изписа триумфална усмивка.
Генджи се поклони дълбоко на седлото си.
— Прости ми, че се усъмних. Ти наистина се катериш превъзходно. Когато се излекувам, трябва да си направим състезание.
— И какъв ще е залогът?
— Залогът?
— Цената, която губещият плаща на победителя.
Генджи обеща:
— Ако спечелиш, ще ти подаря тази градина.
— О, не, това е твърде много. Превръща залога ни в хазарт, а не в игра.
— Много добре — съгласи се Генджи, — независимо дали спечеля, или загубя, ще ти подаря тази градина. И ти можеш да ми подариш нещо в замяна. Тогава не играем комар, нали?
— Не мога да приема толкова голям подарък — възпротиви се Емили. — А дори да го направя, нямам средства, за да се грижа за нея както трябва.
— Ще ти дам също така и средства. Освен това трите села в тази долина и едно в съседната.
— Не, не мога да приема. Моята цел е да разпространявам Божието слово, а не да вземам нещо за себе си.
Генджи посочи към възвишението, откъм което бяха влезли в долината.
— Можеш да построиш тук и черква. Не си ли дошла за това?
— Мислех, че земята за нашата мисия е в друга провинция.
— Можеш да построиш и тук. Обещавам, твоята черква винаги ще бъде пълна.
Емили се засмя въпреки притеснението си. Той щял да спази обещанието си, като издаде заповед. Пратеници щели да тръгнат към селата. Селяните щели да се отпуснат на колене, да притиснат главите си към земята и да чуят думите на своя господар. В неделите съответно щели да пълнят пейките в черквата, както им бъде наредено. Щели да слушат преведената церемония, която не означава нищо за тях. Когато им предложели да се покръстят, всеки мъж, жена и дете щели да приемат християнството.
— Не можете да принудите хората да вярват, господарю мой. Те трябва да погледнат в сърцата си и да стигнат сами до истината.
— Обещавам, че ще дойда в твоята черква и ще погледна в сърцето си.
— Господарю Генджи. — Тя не знаеше какво друго да каже.
— Ти спаси живота ми. Трябва да ми позволиш да ти се отблагодаря с подарък.
— Мога със същия успех да твърдя, че вие сте спасили моя. Никой от нас не би оцелял без другия.
— Тогава и ти ми дължиш подарък. Аз ще ти подаря Ябълковата долина. А ти какво ще ми подариш?
Емили трябваше да се облегне на ствола на дървото, за да не падне.
— Ябълковата долина?