Някои хора не знаеха кога да спрат. Старк знаеше. Той никога повече не обра друга банка, нито отиде при друга проститутка. Мислеше си също, че няма да убие и друг човек и може би щеше да е прав и за това, ако зависеше от него.
През цялото време, докато правеше признанието си, Хейко държеше ръцете си на рогозката пред себе си, привела ниско глава. Нямаше смелостта да погледне Генджи в лицето. Какво ли си мислеше за нея, за тази дяволска двулична жена, която твърдеше, че го обича, въпреки че чакаше заповед да го убие? Тишината след последните й думи на разкаяние бе непоносима. Единствено гордостта й не й позволяваше да се разплаче. Щеше да бъде твърде безсрамно да разчита на мъжкото му съчувствие. Не позволи да падне и една сълза. Щеше да я убие или, каквато нежна душа беше, само да я изхвърли. Независимо от решението му, това бе последният й ден на земята. Не можеше да живее без него. Ако излезеше жива от замъка, тя знаеше точно какво да направи.
Щеше да отиде на нос Мурото.
Преди шестстотин години първият господар на Акаока, предшественикът на Генджи, Хиронобу, бе спечелил битка в тамошните гори и бе установил суверенитета си. Сега там имаше малък будистки храм, който принадлежеше на една неизвестна дзенбудистка секта, на върха на отвесните скали, струпани при морето. Деветстотин деветдесет и девет стъпала се изкачваха от скалистия бряг до храма. Щеше да спира на всяко едно, за да потвърди вечната си любов към Генджи. Щеше да моли Аматерасу-о-миками, богинята на Слънцето, да го къпе с божествената си светлина през целия му дълъг и плодотворен живот. Щеше да моли Канон, Състрадателния, да види искреността в сърцето й и да я обвърже наново с него в Сухавати, Чистата земя, където нямаше страдания.
Когато стигнеше върха, щеше да благодари на боговете и будите за това, че са я дарили с деветнайсет години живот, на отдавна напусналите този свят родители, че са й дали живот, на Кума, че я защитаваше и я бе отгледал, и на Генджи — за любовта, която не заслужаваше. Тогава щеше да пристъпи през ръба, към Голямата бездна, без страх, без съжаление, без сълзи.
— Как щеше да го направиш? — попита я Генджи.
— Господарю? — Хейко все още не смееше да погледне.
— Убийството ми. Каква техника щеше да използваш?
— Господарю, умолявам ви, повярвайте ми. Никога не бих сторила нищо, което да ви нарани дори най-малко.
— Хиде — повика го Генджи.
Вратата се плъзна и се отвори незабавно.
— Да, господарю.
Нищо по лицето на Хиде не показваше дали е чул дори част от разговора. Ръката му обаче беше на дръжката на меча.
— Помоли Ханако да донесе саке.
— Да, господарю.
Хейко знаеше, че той няма да го направи лично. Щеше да изпрати Таро, който беше зад вратата от другата страна на стаята. Хиде щеше да остане на мястото си, готов да се втурне вътре, ако е необходимо. Нямаше да остави господаря си незащитен с предателска жена нинджа.
Генджи се готвеше да й предложи да пийнат като пречистващ ритуал, преди да произнесе присъдата. Неговата милосърдност разкъсваше сърцето й. Тя едва успяваше да продължава да сдържа сълзите си.
— Предполагам, че щеше да го направиш през нощта, докато спя. Това е най-милият начин.
Хейко не можеше да отговори. Ако кажеше още една дума, емоциите й щяха да я предадат. Трепереща, безмълвна, тя не отделяше очи от рогозката.
— Господарю мой — гласът на Ханако се чу от другата страна на вратата.
— Влез.
Очите на Ханако бяха червени и подути. Тя се поклони и влезе с табла в ръце. Върху таблата имаше шише със саке и една чаша. Генджи, разбира се, нямаше да пие с Хейко. Тя щеше да пие сама, да се разкайва и да чака съдбата си.
Ханако се поклони ниско на Генджи. После се обърна и се поклони точно толкова ниско на Хейко. Когато го направи, от гърлото й се изтръгна ридание, а раменете й потрепнаха. Тя плачеше жалостиво.
— Госпожа Хейко — рече тя и отново зарида.
— Благодаря ти за приятелството — отвърна Хейко. — И двете сме сираци, а съдбата ни направи сестри за кратко време.