Джимбо не знаеше колко дълго е медитирал. Когато отвори очи, светлината беше същата, както когато ги затвори. Колко време бе минало — миг или дни. Когато се раздвижи, влагата, замръзнала в дрехите му, изпука. Коленете му — сковани, тъй като бяха прегънати дълго време, го заболяха, след като освободи краката си от позата лотос. Повече от момент. Поне два-три дни.
Той напусна колибата и отиде до купчината камъни до коритото на потока. По време на наводненията, които идваха на всеки десет години, тези камъни също ставаха част от коритото. Сега бяха сухи. Джимбо махна няколко от тях, докато видя промазана тъкан. Протегна се и измъкна пакета. Къде да го разопакова? Тук, на открито? Или в Мушиндо? Не, той знаеше идеалното място. Върна се обратно в колибата.
Като конструкция тя по-скоро не бе колиба, отколкото колиба, мъжът, който по-скоро нямаше нищо общо с Етан Круз, отколкото бе Етан Круз, придоби вида на това, което бе някога.
Ето, тук бе шапката му, смачкана, изгубила всякаква форма. Той направи калъп от клони и я намокри със снега, който се топеше в ръцете му. До утре сутринта щеше да изглежда чудесно. Във всеки случай достатъчно добре.
Ето, тук бяха ризата му, панталонът, сакото и ботушите. Миришеха на застояла пот и мухъл. Той ги облече.
Ето, тук бяха барабаните и прикладът на неговата двуцевка. Той събра частите и ги монтира. В отделна промазана кърпа имаше шест патрона. Той зареди двуцевката и изхвърли празните гилзи. Нямаше да има нужда от презареждане.
Ето, тук беше и кобурът му, а в него револвер „Колт“ трийсет и шести калибър, който Мануал Круз му бе дал много отдавна.
Каза ми, че пасеш добитък, момче.
Да, господине. Така казах и това правя.
А-ха. С това се занимаваш, както чух, и с още неща. Възможно ли е да си пропуснал някоя подробност за пашата на добитък?
Не съм сигурен какво искате да кажете, господине.
Не е необходимо да ми казваш „господине“, Етан. Подробността, която имам предвид и ти знаеш, е, че се занимаваш с паша на животни, придобити със средства, които могат да те доведат до бесилото.
Могат да ме обесят само веднъж. Грабежите по пътищата също се наказват с бесило и ако ме искат, те все едно ще ме хванат достатъчно скоро. А в актива ми са и онези двама глупаци, които застрелях там. За тях също могат да ме обесят.
Защо, да не би да си израсъл, за да бъдеш крадец на добитък, разбойник по пътищата и бърз стрелец, а, момче?
Етан чакаше, очакваше да му изнесат лекция.
Караше ме да се гордея с теб, каза Круз. Караше ме да изпитвам чувството, че животът ми все пак има някакъв смисъл. Защото, нека ти кажа, в търговията с курви няма особен смисъл.
Круз му подаде ръка.
Аз съм бащата на Етан Круз. Е, пастрокът. Почти същото е. По дяволите. Понякога в крайна сметка нещата се развиват добре.
Същата нощ Круз свали от кръста си „Колт“ трийсет и шести калибър и го даде на Етан.
Мнозина предпочитат модела „Арми“, четирийсет и четвърти калибър. По-тежък куршум, по-сигурно попадение, смятат те. Но трийсет и шести калибър има едно достойнство за човек, който разполага с възможността да прецизира целта си. Той е с двеста и трийсет грама по-лек от четирийсет и четвърти калибър. Можеш да го измъкнеш много по-бързо. Някой ден, когато противникът ти умира на земята, ще си спомниш за мен с чувство на обич.
Етан усети, че нещо стяга гърдите му. Искаше да каже на Круз, че го помни с обич, независимо дали му беше дал „Колт“ трийсет и шести калибър, или не, но не го направи. Етан не беше многословен. Затова единственото, което каза, беше: Ами ако ти потрябва? Няма да имаш полза, ако виси на моя колан.
Етан можеше да види усмивката на лицето на Круз и влагата, която се появи в очите му, защото бе разбрал какво иска да му каже, без да го е казал. Круз беше многословен, за разлика от Етан, но в този случай той не каза нищо, въпреки че би могъл. Всъщност той замълча за известно време. Просто седеше и се усмихваше.
После каза: За какво ми е? Няма да влизам в стълкновения с оръжие. Круз му показа своя едрокалибрен пистолет. Това е повече от достатъчно за този стар комарджия, търговец на курви. Каквато и стрелба да има, тя ще стане от толкова близко разстояние, че това изобщо няма да е разстояние.
Когато Джимбо се върна в манастира, по-голямата част от него бе разрушен. Обгорените останки очертаваха голяма яма, където преди това беше залата за медитации. Навсякъде бе посипана пепел от погребалните купчини. Единственото, което бе останало непокътнато, бяха външните стени, банята, стаята за индивидуална медитация на абата и временната затворническа колиба, която хората на Сохаку бяха построили за Шигеру.